АЛЕКСАНДЪР ДЮМА И “ГРАФ МОНТЕ КРИСТО”
Александър Дюма-баща /1802-1870/ е първият прославил се писател- занаятчия във френската литература на ХІХ век. Той завладява театралната сцена като автор на първата романтическа драма-бестселър във Франция – “Анри ІІІ и неговият двор” (1829). Известността му като изумително продуктивен романист /публикувал е приживе 257 тома/ се разпространява изключително бързо из Европа през средата на ХІХ век. В обемистото му творчество се открояват шедьоврите му “Тримата мускетари” (1844) и “Двайсет години по-късно” (1845/, с които предприемчивият романист си създава авторитет на майстор на “романа на плаща и шпагата”. Те не престават да вълнуват въображението на любознателните юноши, които предпочитат романите със заплетена интрига, храбри рицари, вихрени кавалкади и ожесточени дуели.
Изследователите, които проявяват афинитет към стриктните класификации, причисляват творчеството на Дюма-баща към тъй наречената “популярна литература”. В това определение се съдържа известно присмехулно отношение към необичайната творческа продуктивност на този романист. Наистина този писател експлоатира умело модните литературни конвенции, които се налагат във френския романтически роман през 30-те години на ХІХ век.
Известно е, че през 1826 година е написал няколко елегии, замислени според античните, формирали се през архаичната епоха, канони, с които е откликва на наложилата се в парижките салони мода. Още преди това, подвластен на претенциозния вкус на парижките аристократи, той съчинява няколко водевила – суетно увлечение, което по-късно преуспяващият романист усърдно прикрива.
Придобиването на значително състояние и широка известност представлява за Дюма-баща своеобразен реванш за упоритата битка, която води, за да се наложи във висшето образовано общество като моден писател. Биографите му отчитат, че в повечето му творчески начинания отзвучава комплекса му на роден от “полюсно смесен брак” син. Чрез баща си писателят е свързан с висшата аристокрация, а чрез майка си възприема предприемчивия дух на имотната гражданска класа.
Дядото на Дюма е бил креол, който успява да заслужи престижната благородническа титла “маркиз”. Той напуска Франция и се установява на остров Сан Доминго /днес Хаити/, където придобива син от една чернокожа робиня. След като приема името на майка си – Д ю м а, бащата на писателя постъпва в кралската войска. По време на Великата революция /1789/ той се прочува с храбростта си и се издига до висшия войнски чин “генерал”. По-късно генерал Дюма сключва брак с дъщерята на богат търговец от градчето Виле-Котре, където се оттегля през 1802 година след като се разболява тежко и изгубва доверието и благоволението на Наполеон.
Александър Дюма се ражда на 24 юли 1802 година. Баща му умира четири години по-късно и оставя семейството в отчайваща бедност. В къщи не отделят време и пари за възпитанието на детето и от 1817 година то е принудено само да изкарва прехраната си като писар при един нотариус. През 1823 година възмъжаващият юноша Александър се озовава в Париж. Там той се възползва от любезното съдействие на съратниците на баща му - генерал Дюма. Генерал Фоа забелязва, че младежът пише много красиво и му съдейства да бъде приет като писар в канцеларията на Орлеанския херцог.
Като първи реванш за младия Дюма може да се приеме успешното му устройване в Париж, където сам осигурява средства си за живот и посвещава цялото си свободно време на самообразоването си. Неговата юношеска мечта е да стане поет или драматург. През епохата на Реставрация /1815-1830/, когато на престола във Франция е крал Шарл Х, въжделението на повечето млади французи, свидетели на предишната героична епоха, “да бъдат Наполеон или нищо” е вече практически неосъществимо. Тогава предприемчивият младеж Дюма решава, че единствено всеотдайността на литературно творческата дейност може да отведе до славата.
През втората половина на 20-те години на ХІХ век Дюма проумява, че най-краткия път до славата е посвещаването на театъра, където историческите драми изтласкват от сцената старомодните класицистични трагедии със заети от античната митология и история сюжети. Той написва драмата “Анри ІІІ и неговият двор”, която се играе за първи път в парижкия “Театър на френските актьори” /Comйdiens-Franзais/ на 10 февруари 1829 година. Малко след това /26 февруари 1830 г./ в същия престижен театър на столицата се играе предизвикалата скандал драма на Юго “Ернани”, чиято премиера историците на театъра във Франция упоменават като “първия триумф на романтическата драма” в Париж.
Тогавашната френска преса реагира остро срещу дръзките новаторски експерименти в театъра и обявява безцеремонно първосъздателите на романтическата драма за “модерни варвари”. Един от обективните театрални критици обаче констатира, че “физиономията на Дюма излъчва характерното за романтиците дръзновение”. Въпреки злостните нападки младите парижки интелектуалци приемат особено радушно изпълнената с поетически провокации пиеса на внука на чернокожата робиня. Известният френски художник Ашил Деверия рисува първия портрет на придобилия скандална известност млад писател Дюма.
През 1830 година Орлеанският херцог кани прочулия се вече млад автор за свой библиотекар. Тази нова длъжност дава възможност на Дюма да посещава Сенакъла /Кръжока/ на романтиците, формирал се през 1827 година около Виктор Юго, и да участва в “битката за “Ернани”, т.е. яростната поддръжка на романтическата драма по време на премиерата й. Когато през юли 1830 година Революцията завладява парижките улици и площади, синът на покойния генерал Дюма, единствен сред тогавашните литературни творци, изоставя писането, за да сподели ентусиазма на онези, които издигат на барикадите и с оръжие в ръка отстояват републиканските си убеждения. Всеотдайният воин на Републиката Александър Дюма се заема с изпълнението на важна мисия в град Соасон, където ръководи превземането на голяма фабрика за барут.
По-късно той и неговите политически съмишленици са изумени, когато техният доскорошен лидер и покровител Луи-Филип се обявява за “крал на Франция”. Дълбоко разочарован Дюма му изпраща категоричната си заявка, че напуска длъжността “придворен библиотекар”: “Според мен литераторът е само предизвестява политика”.
Само провъзгласилият се за “Крал-гражданин” на Франция Луи-Филип не прощава на гордия писател-републиканец. Лишен от средства Дюма се озовава принуден да се издържа само от хонорарите, които му изплащат за литературните му творения. Той отново се впуска в състезанието да се наложи на парижката театрална сцена. През 1831 година Дюма написва една трагедия в стихове, една изпълнена с впечатляващи ефекти историческа мелодрама и драмата “Антони”, която през май 1831 година се превръща във втори сценичен триумф в биографията на младия драмописец. Той се утвърждава като талантлив, овладял до съвършенство поетиката на романтическата драма творец. Съчинените от него мелодрами жънат безспорни успехи сред тогавашната, предпочитаща наситените с бурни страсти зрелища публика.
Сред кръга на мелодрамите му би трябвало да се отбележат неговите най- успешните творения: “Нелската кула”(1832), “Кийн” (1836), “Госпожицата от Бел-Ил” (1839). Но по-късно, през 1836 година, Александър Дюма преживява първия си провал като драмописец – представянето на сцена на трагедията му в пет действия “Калигула” в “Комеди Франсез” /Comйdie Franзaise/ няма успех. След като осъзнава, че жанрът “трагедия” му се отдава трудно, Дюма прави решителния си избор, който предопределя насоката на живота му по-сетне: посвещава се всецяло на разработването на жанра “роман”, най-вече модният му подвид през епохата на романтизма – “историческия роман”.
От 1836 година Дюма впряга писателския си талант в разработването в друг подвид на жанра “роман” – “романът в подлистник” /le roman-feuilleton/. Той поднася на всеки читател, чрез любимия вестник, в дома му едно своеобразно театрално “матине” /утринно представление/, което той може да изживее в дома си, разположил се удобно в любимия си фотьойл.
Състоянието, което Дюма натрупва от “романите в подлистник”, му позволява да организира изграждането на негов собствен театър – “Исторически театър” / Thйвtre historique / (1847). В него той има намерение да се поставят сценичните адаптации на романите му. Но частният театър на Дюма не просъществува дълго. През 1850 година тогавашните вестници оповестяват шумно фалита на театралния “Дом на Дюма”, с който се изчерпва романтичния блян на предприемчивия писател да бъде единствен предводител r повелител на вкусовете на тогавашните читатели и зрители.
След като се отказва от славата на проспериращия трагически поет Дюма основава своеобразна фабрика за производство на литература. Освободил се от ограниченията, които налага театралната сцена, той се насочва към романното повествование, което е далеч по-съответно на заложения от природата в него писателски талант. Дюма има намерение да предостави в новооснованото “Списание на Двата свята” /Revue des Deux Mondes/, в което предпочитат да поместват исторически статии или разкази за пътешествия, обстойно описание на пътешествието из Средиземноморието, което се кани да предприеме. Но, останал без достатъчно средства, той решава през 1835 да обиколи поне Италия. По време на това странстване той натрупва достатъчно впечатления и започва да ги публикува в пътеписа си “Впечатления от едно пътешествие”.
През следващата година известният тогава парижки журналист Емил дьо Жарден основава вестника “Пресата” /La Presse/ и поканва плодовития писател Дюма да публикува “романи в подлистник” в изданието му. Тази традиция е вече въведена във френската преса от придобилия слава през 30-те години на ХІХ век френски романист Оноре дьо Балзак.
Подвластен на преклонението си пред таланта на английския романист Уолтър Скот Александър Дюма се посвещава на създаването на исторически романи-фрески. За около дванайсет години той публикува приблизително осемдесет романа, които по онова време са били очаквани с трескаво нетърпение от издателите на престижните парижки вестници. През 40-те години на века в литературния жаргон на парижките творци се появява термина “негър”, с който назовавали необявените сътрудници на модните романисти. Имената на тези труженици са днес рядко се упоменават, но се знае, че Дюма е ползвал широк кръг от “негри”, които му доставяли сюжети, а понякога му подсказвали и най-удачната технология за пресъздаването им.
Много от създадените от Дюма романи днес се упоменават само като заглавия, но не са малко онези негови творби, които непрекъснато предизвикват интереса както на издателите, така и на читателите оттогава до наши дни. Много често се преиздава, във Франция и у нас, трилогията на Дюма за мускетарите “Тримата мускетари” (1844), “Двайсет години по-късно” (1845) “Виконт /граф/ дьо Бражелон (1848-1850) както и популярните романи на Александър Дюма “Граф Монте Кристо” (1844-1845) и “Кралица Марго” (1845).
Дюма пресъздава религиозните войни във Франция не само в последния от изброените по-горе романи, но и в “Рицарят от Червената къща” (1845), “Дамата от Монсоро” (1846). В поредица са обединени и романите му “Жозеф Балсамо” (1846-1848), “Огърлицата на кралицата” (1849-1850), “Ангелът Питу” (1851) и “Графиня дьо Шарни” (1852-1855), където действието се развива през ХVІІІ век. Дюма притежава умението да преработва до неузнаваемост замислените от други автори текстове и да ги зарежда със завладяващата динамика на измислените от самия него авантюри и занимателни обрати. Редовните читатели очаквали с нетърпение поредния епизод от неговите “романи-фейлетони”, в който винаги била залагана от повествователя някоя остро драматична ситуация.
Така писателят натрупва бързо огромно състояние, което съвсем скоро пропилява, тъй като водел волен и безгрижен живот. Дюма живеел като разглезен от успехите си като писател бонвиван, който често сменял любовниците си и не проявявал никакво влечение към еснафския уют. Браковете, които сключвал за да узакони някоя по-продължителна любовна връзка, не траели повече от пет години. През 1847 години Дюма напуска разкошния си апартамент в Париж за да заживее в замъка си, обзаведен в стил “Монте Кристо”, край френското пристанищно градче Порт-Марли, чиято скъпа поддръжка накрая разорява суетния му притежател.
Така, когато във Франция избухва нова Революция през февруари 1848 година някогашният пламенен защитник на Републиката, изявявал се на барикадите през юли 1830 година, се оказва неподатлив на “революционния ентусиазъм” на тълпите. Дюма отново се поддава на изкушението да основе свой вестник и дори представя кандидатурата си за депутат като “труженик на мисълта”, но скоро изпада в паника пред твърде продължителните обществени безредици, които изпразват театралните зали. През декември 1851 година той решава да гласува за Принца-президент, изплашен от анархията, но след въоръжения преврат на Наполеон ІІІ напуска родината си.
Изгнанието на Дюма е подбудено не толкова от политическите му убеждения, колкото от страха му от възможни преследвания от страна на неговите кредитори. По време на двугодишния му престой в Брюксел писателят дообработва и продава на “Конституционния вестник” /”Constitutionnel”/ своите “Мемоари” (1852-1855). Тогава той завършва и един роман, който сам определя като “творбата на живота ми” – “Исак Лакдем”. Тази творба изненадва запознатите с приключенските му романи читатели, тъй като в нея преобладават многословните размисли на автора върху историята и съдбата на света. След провала на “Исак Лакдем” Дюма престава да пише романи и се задоволява да изписва името си единствено върху съчинените от верния му екип “негри” произведения.
Завърнал се в Париж през 1853 година Александър Дюма се опитва да осъществи бляна си – да стане крупен издател. Той отново се заема с издаването на негов вестник – “Мускетарят” /“Le Mousquetaire”/. Изтощен от продължителни съдебни дела, обсаден от умножаващи се разочарования Дюма почувства сетен прилив на творчески сили, когато през юни 1858 година една семейна двойка руски аристократи го кани в Санкт-Петербург. Неговите домакини му предоставят възможността да обиколи Русия. Той пресича огромната страна и стига чак до Тифлис / днес Тбилиси/.
След десет месеца е отново в Париж и замисля да осъществи проектираното от него през 1835 година пътешествие, която е било последното му страстно въжделение, тъй като той сам го определя като “великото пътешествие на Одисей”. Той тръгва от Марсилия през май 1860 година, плава на собствената си гемия, но спира в Палермо, за да се присъедини към войската на Гарибалди, която се подготвя за поход, с който да свали от престола на Неапол Фердинанд ІІ Бурбонски. За Дюма това е опияняваща авантюра, която го връща към бунтовната атмосфера на 1830 година. Самоувереният представител на Бурбонската династия е прогонен от Неапол. Дюма остава в красивия италиански град и в продължение на три години заема престижния пост Директор на музеите и разкопките.
През 1864 година Дюма се завръща в Париж, където се заема да стабилизира финансите си. Той изпраща писмо до императора Наполеон ІІІ, в което се нарежда сред “тримата увенчани приживе със слава литературни творци на Франция след 1830 година” редом с Алфонс дьо Ламартин и Виктор Юго. Но славата вече не му носи пари и той е принуден да изнася беседи в Париж и из провинцията, за да осигури последните години на живота си.
Заболял тежко Александър Дюма намира приют в Пюи, градче близо до Диеп, където живее синът му Александър, който като плодовит писател вече си е осигурил широка популярност под името Дюма-син. Дюма-баща издъхва на 5 септември 1870 година.
Според последни изчисления романите на Александър Дюма-баща и на сътрудниците му /около 90 души/ са събрани в 257 тома, към които е редно да се прибавят и 20-те тома мемоари на писателя. Но утвърдените изследвачи на френския роман не проявяват особен интерес към огромното творчество на този изключително плодовит романист. Известните френски историци на литературата като че ли се интересуват повече от детайлите в необикновената житейска участ на писателя. Най-честите им упреци са, че пише много бързо, че е неоправдано многословен, че не проявява особена загриженост за стила си, тъй като не смята за нужно да си изработва свой самобитен стил.
Обичайна практика е Дюма-баща да бъде коментиран като популярен романист-антитеза на изтънчения писател-естет Флобер, който е известно, че е бил дълбоко ангажиран да си изработи свое прецизно “изкуство на романа”. В периода, през който Флобер създава романа си “Мадам Бовари”, безспорният майстор на “романа в подлистник” успява да съчини 30 романа.
В творбите си за сцена /“Антони”/ и в някои романи /“Граф Монте Кристо”/ Дома-баща се отдава всецяло на асоциалните блянове на модния по негово време романтически изолационизъм. Ако се подмине увлечението му по крайния индивидуализъм, “маниерът на чувстване” на този писател би могъл да се приеме само в контескта на модните сантиментални нагласи характеризиращи залеза на епохата на романтизма.
Като анализатор на вътрешния свят на персонажите Дюма-баща не е склонен да съблюдава психологическото правдоподобие, нито пък да реставрира обективната историческата отмосфера. Той не крие, че възприема историята като “гвоздей, на който окачва картините си”. Но той завладява тогавашната читателска публика с умението си да придава изключителна живост на повествованието. Това е може би главното му “литературно” достойнство, което му дава възможност да доразвие традицията учредена във френската литература от съчинителите на епически поеми и басни през ХVІ и ХVІІ век. Дюма-баща наистина не зачита естетската представа за романиста като “надвесен над девствено бялата страница мъченик”. Той е създател на една нова художествена митология, чиито герои завладяват много по-бързо въображението на широката публика, отколкото шедьоврите романисти-психографи на времето. Той си осигурява престижа на неуморен и щедър “доставчик на блянове за щастие” в средата на непретенциозните читатели. Този романист изпразва историческия развой от неизбежно съпътстващите го конфликти и въвежда някои колоритни противопоставяния, които се възприемат сериозните критици като “бутафорно разкрасяване на историята”.
Романите на Александър Дюма-баща и на сътрудниците му /според последните изчисления 90/ са издадени в 257 тома, към които е редно да се прибавят и 20-те тома мемоари на писателя. Но специалистите по литература не проявяват особен интерес към това огромно творчество. Те като че ли се интересуват повече от детайлите в необичайната житейска участ на писателя. Иначе най.често го упрекват, че пише много бързо, че е изтощително многословен, че не го е грижа за стила и не смята за нужно да си изработва свой самобитен стил.
Много често стратегията на писателя Дюма се коментира като антитеза на избора на изтънчения естет Флобер, който е преди всичко ангажиран да си изработи свое самобитно “изкуство на романа”. В периода, през който Флобер работи изключително прецизно върху създаването на романа си-предизвестен шедьовър “Мадам Бовари”, безспорният майстор на “романа в подлистник” успява да съчини 30 романа. На сцената / в “Антони”/ и в някои романи / “Граф Монте Кристо”/ Дома довежда до крайност асоциалните блянове на героите изцяло подвластни на тогавашното модно увлечение - романтическия индивидуализъм. Ако се подмине безспорния му успех като популярен писател-занаятчия, “маниерът на чувстване” на Дюма е напълно разбираем само в пределите на залеза на епохата на романтизма, когато доминират все още сантименталните нагласи у читателите.
Дюма изобщо не съблюдава психологическото правдоподобие, нито пък се придържа към историческата истина, тъй като възприема историята като “гвоздей, на който окачва картините си”. Но той завладява читателската публика с изключителната живост на повествованието си. Това е главното му “литературно” достойнство, което му дава възможност да развие традицията на съчинителите на басни и епически поеми. Дюма надмогва модната тогава представа за писателя като “мъченик надвесен над девствено бялата страница”. Дюма е създател на една нова митология, чиито герои подхранват въображението на широката публика много по-продължително отколкото другите романисти на времето му / с изключение на Виктор Юго/. Той си осигурява престижа на плодоносен “доставчик на блянове за щастие”. Той изпразва историческия развой от съпътстващите го конфликти и въвежда противоречия, които се възприемат като “изкуствено разкрасяване на историята”.
Опростителското възпроизвеждане на социално историческата атмосфера в романите на Дюма-баща е подбудено от утопичната мечта на писателя-патриот за “вечната Франция”, в която всички възникващи противоречия се преодоляват по силата на предопределената й щастлива съдба. Социалните конфликти са представени като бързо преходни изяви на злодеи с изкривени представи за достойнство, чест и геройство. В историческите романи на популярния френски писател неизменно възтържествува справедливостта и във финала им се учредява стабилна социална хармония - вредителите са неизменно жестоко наказани, злодеите са изключени от добро порядъчното общество, мирът в кралството и вярата на поданиците в доброто са възстановени.
Романът на Александър Дюма-баща “Граф Монте Кристо” излиза в подлистника на парижкия вестник “Журнал де Деба” /Journal des dйbats/ през периода 28 август – 18 октомври 1844 година. Издаден е в отделен том от парижкия издател Петион /Pйtion/ през 1844 година. Веднага след първото му публикуване романът за затворника на остров Иф постига невероятен успех, който продължава до наши дни.
На 24 февруари 1815 година, малко преди Стоте дни на Наполеон І /20 март – 22 юни 1815 година/, в Марсилия пристига корабът на заможния корабопритежател Морел, известен като Фараонът /?/, командван от младия Едмон Дантес /Edmond Dantиs/, който е заменил предишния му капитан издъхнал по време на дългото плаване. Покровителстван от корабопритежателя младият Дантес е на прага на щастието. Скоро той ще бъде назначен за постоянен капитан на кораба - назначение, което ще му позволи да осигури живота на остарелия му баща и да се ожени след това за своята възлюбена, красивата каталанка /?/ Мерседес /Mercйdиs/.
Щастието на Дантес обаче се възприема като незаслужен успех и като непоносима обида от завистниците и отдавнашните му неприятели. Пренебрегнатият от възлюбената му Мерседес съперник, рибарят Фернан, ковчежникът на кораба Данглар, който се стреми към капитанския пост и завистливият му приятел /?/ го обвиняват като скриват имената си, въз основа на неоснователни, но изкусно стъкмени “доказателства”, че е бил агент на бонапартистите. Дантес е арестуван по време на сватбеното му тържество. Атакуван с тежко обвинение от магистрата-роялист Вилфор /Villefort/ той отстоява невинността си.
За нещастие Дантес се оказва, без самият той да знае, преносител на едно компрометиращо бащата на Вилфор /ревностен бонапартист/ писмо. След като разбира това магистратът обявява Дантес за опасен враг на държавата и го изпраща да гние без присъда в мрачните подземия на укрепения замък на остров Иф.
Озовал се във влажната и тъмна килия, пречупен от пълното си отчаяние Дантес е на път сам да сложи край на живота си. Спасява го един друг затворник, абатът Фариа, който, по странно стечение на обстоятелствата, се озовава в неговата килия. Абатът дълго време е копал подземен тунел, за да избяга, но е объркал изчисленията и се озовава в килията на Дантес. Като използва знанията си за живота и християнската мъдрост свещенослужителят се заема с духовното пречистване на несправедливо обвинения младеж. Междувременно абатът му разкрива тайната си: той е наследник на несметно съкровище, което е заровено на остров Иф, върху който е построен замъка превърнат в затвор. Двамата затворници замислят да избягат заедно на свобода, но абат Фариа умира от изтощение. Преди да умре той завещава съкровището си на Дантес и му предоставя възможност да се измъкне от затвора. Вместо покойника в ковчега му, който трябва да бъде изхвърлен в морето, влиза Дантес.
Освободил се след 14-годишно пленничество, станал междувременно притежател на огромното наследство на Фариа, Дантес се завръща в Марсилия. Там разбира, че баща му е умрял от глад, а годеницата му се е омъжила за рибаря Фернан. Въз основа на логично подредените си предположения, според разказа на Дантес, още в затвора абат Фариа му е разкрил онези, които са го пратили зад решетките.
Дантес провежда свое разследване като използва заподозрения /?/ Кадрус /Caderousse/, за да се увери сам как е бил организиран заговора срещу него. Той спасява Кадрус, най-малко виновният, от мизерията, в която е изпаднал и възнаграждава единствения си верен приятел, корабопритежателят Морел, като го спасява от разорение, без да му разкрива истинската си самоличност. След това Дантес заминава на Изток.
През 1838 година Дантес се озовава в Италия, където се подвизава под новото си име граф Монте Кристо. Благодарение на влиянието си сред италианските бандити той спасява, младия виконт дьо Монсерф /Morcerf/, който е всъщност син на Мерседес и Фернан. Графът е радушно приет във висшето общество на Париж, където попада в кръга на своите врагове. Те вече са успели да си създадат престижа на високопоставени особи: Данглар е станал банкер, Вилфор - кралски прокурор, Фернан, вече граф дьо Морсерф, - генерал и пер на Франция. Но тежките престъпления, които са извършили, продължават да тежат на съвестта им. Монте Кристо си поставя за цел да проникне в тайните им. Намерението му е да ги доведе до разорение след като разкрие, по злепоставящ ги пред обществото начин, злодеянията им.
Фернан е придобил богатство и известност след като е предал покровителя си, пашата на Янина, когото издал на турците. Хайде, дъщерята на пашата, която Монте Кристо откупва от робство и отглежда като своя дъщеря, ще разкрие публично пред Камарата на перовете предателствата на биологичния й баща. Благодарение на огромното си състояние Монте Кристо успява да разори Данглар и уговаря дъщеря му да се омъжи за самозвания италиански “херцог” Бенедето, който в деня на сватбата ще разкрие, че е всъщност преуспял по престъпен начин каторжник.
Скандалът се разраства, когато става известно, че Бенедето е извънбрачен син на госпожа Данглар и Вилфор, който се опитал да го убие докато е бил още пеленаче. Вилфор е сломен от разкритията, които са оповестени по време на процеса срещу Бенедето. Подтикната от Монте Кристо жена му отравя членовете на неговата затънала в престъпления фамилия, за да осигури сина си Едуард, който се явява единствен наследник на богатството й. Тогава отмъстителният Вилфор я заплашва с публично опозоряване и тя се самоубива заедно със сина си. Вилфор не издържа тежките за честта му изпитания, изпада в дълбока нервна криза и скоро полудява.
Обхванат от угризение на съвестта Монте Кристо решава да пощади Данглар, когото е имал намерение да умори от глад. Той спасява Валентина /?/ дьо Вилфор от отравяне, тъй като в нея е влюбен синът на корабопритежателя Морел Максимилиан. Монте Кристо насърчава брачния съюз между тях. Той става покровител на Албер, синът на Мерседес. В края на романа, след като осъществява замислите си и отмъщава за несправедливото му опозоряване, граф Монте Кристо заминава на Изток заедно с осиновената от него Хайде.
Не бива да се забравя, че Дюма-баща е написал “Граф Монте Кристо” в сътрудничество с Огюст Маке. Талантливият сътрудник /”негър”/ е подготвил подробен план на развоя на интригата в този типично приключенски роман, благодарение на който ние можем да оценим оригиналността на разработката на неговия покровител и работодател. Трябва да се отбележи, че в творбата е използвана една история, “Диамантът и отмъщението”, заета от публикуван пред 1838 година сборник със заглавие “Исторически мемоари извлечени от архивите на Парижката полиция”, чийто автор е някой си Жак Пьоше /Peuchet/. Обичаен похват на романистите от епохата на романтизма е да внасят достоверност и правдоподобие в повествованието си като се позовават на мемоарни съчинения или документални записки.
Кръгът на реалните личности и протеклите действително събития, който е използван при изграждането на фикционалния свят в романа за Монте Кристо, вероятно е далеч по-широк. Изборът на персонажите и подборът на фактите са продиктувани от стратегията на писателя да преследва ефекта от мъчително възстановяваната несправедливост. Романът наистина постига бърз успех и това означава, че авторът умело е използвал протагонистите и ситуациите извлечени от архивите на Парижката полиция. Най-вероятното допускане е, че многобройните обрати, през които преминава житейската участ на неговия герой, са били във висока степен точен отзвук от делничните скандали и произшествия, които са изпълвали криминалната хроника на тогавашната преса.
Още с появата му романът “Граф Монте Кристо” получава единодушното одобрение от обикновените читатели във Франция, макар че претенциозните критици го обявяват за не особено морално поучително четиво и го обсипват със злонамерени упреци. Всъщност по същото време такива радикално отрицателни отзиви са получавали и творбите на двамата други модни романисти Оноре дьо Балзак и Йожен Сю. Въпреки споровете, които предизвикват, романите на Дюма-баща “Граф Монте Кристо” и “Тримата мускетари” си остават най-популярните литературни творения, които са създадени в залеза на епохата на романтизма във френската култура.
Най-приемливото обяснение на успеха на тези популярни творби е, че съчетават удачно всички находки на романтическия роман: изобличението на еснафските нрави, копнежът да се въведе нов благороднически морал в човешките взаимоотношения, носталгията по одухотворяващите хората християнски добродетели, стремежът да се въведе всепобеждаващата правда в делничните граждански отношения, поривът да се налагат сурови изкупления на нарушилите обществения морал и т.н. Не бива да се подминава и мощният талант на разказвача и извънмерната му отзивчивост към представите, които населяват образния музей на тогавашните читатели. Романистът Дюма умело експлоатира изкристализиращите тогава в делничния живот на формиращото се гражданско общество митове, които покоряват въображението на хората и изострят чувствителността им към посветените на “възстановяването на справедливостта” подвизи.
Дюма-баща използва в романа си твърде различна стратегия от онази, която прилага в нашумелия си роман “Парижките покайности” другият популярен по онова време френски романист Йожен Сю. Неговият подход в пресъздаване на обществените нрави е по-близък до метода на гениалния битоописател Балзак. Подобно на създателя на “Човешката комедия” Дюма упражнява чрез романите си силно въздействие върху преустройващия се манталитет на французите след Великата революция, по-точно през епохата на Реставрацията и най-вече на Монархията на Луи-Филип. Това е всъщност динамично променящия се дух на обществото, в което живее този писател и неговите читатели – общество, в което протича процес на радикална преоценка на фундаменталните за Стария режим /през който във Франция се учредява и укрепва абсолютната монархия/ политически убеждения, морални ценности и граждански нагласи.
По онова време ключовите постове в политическия живот, в съдебната система и във войската все още са заети от “хората с маска”, т.е. от имитиращи промени управници, които мудно се адаптират към динамично обновяващия се социално нравствен контекст. Престижът им се гради върху имитирането на старата “благородническа чест”, порядъчността им е по-скоро фалшива фасада. Изграждането на кариерата им, алчното обсебване на важните властови позиции в преустройващото се общество са почти винаги съпътствани от прикрити престъпления и хитроумно сплетени интриги.
В хода на романното разследване се оказва, че най-закоравелият престъпник сред персонажите, Вилфор, се е добрал до поста с най-голяма социална значимост за възцаряването на справедливостта в държавата – прокурорският. С този неслучаен избор авторът откликва на най-мрачната, оформила се сред романтиците, представа за съвременното им общество, в което пресметливите еснафи, възползвайки се от мита за радикалното социално обновление, който се налага след Великата революция в политическите нрави, са изкористили и задушили всеобщата илюзия за възцаряване на законността. Макар че Дюма претендира, че е републиканец, нищо в романа “Граф Монте Кристо” не указва, че авторът му продължава да вярва в социалния прогрес. Той явно не споделя илюзията, че законността, наложена от и в името на народа, може да премахне отведнъж неправдите и да преструктурира веднага общественото пространство върху нови морални принципи.
Представените в романа на Дюма хора от народа, които са общо взето малобройни и не особено активни, не излъчват ясно послание дали са готови да приемат предизвикателствата на новия тип общество и да съдействат за обновлението на нравите в него. Кадрус и жена му Карконт /?/(която се възприема по-скоро като приказен, отколкото като романен персонаж), както и Бенедето, макар че са представени като дребни престъпници, са не по-малко опасни от високопоставените мафиоти Вилфор и Данглар за обществото и неговото нравствено преустройство.
Единственият носител на позитивни нравствени ценности в този роман е неговият протагонист Едмон Дантес, който впечатлява с магически въздействащата му аура на изключителна личност, с амбицията му да заеме на земята мястото, което в представите на вярващите католици е отредено за безукорно праведния и справедливо наказващия Бог. Издигнат от романиста на мястото на всевиждащия християнски Бог Монте Кристо, понесъл незаслужени страдания, пречистил духа си с помощта на абат Фариа, раздава справедливост, възстановява моралния порядък, разпределя възмездия и възнаграждения сред себеподобните му.
Деянията на Монте Кристо излъчват свръхчовешка мощ, която покорява и увлича хората към действеното благородство и щедрото добротворчество. Този правдолюбив герой на Дюма се възприема по-скоро като творение на обзетото от хуманистичен патос въображение, като спасителен мит, в изграждането на който са почти изключени обичайните за реалистичния роман художествени похвати. Може би именно тази относително слаба степен на реалистичност в пресъздаването на правораздаващата мисия на Едмон Дантес създава неповторимото му очарование.
Героят на Дюма привлича преди всичко с неустановената му, постоянно преобразяваща се самоличност. Той е човекът с безброй имена, чието истинско име узнават само онези, които са обречени да умрат. Монте Кристо прилича на боговете и героите от Античността, които преминават задължително през етапа на инициацията /посвещаването/. При него инициацията започва с освобождаването му от натрапчивата мисъл за смъртта, преминава през обновителното потапяне в морските бездни и накрая завършва с отпътуването на Изток. Нека припомним, че в митологията на романтиците този регион на Европа е царството на победилата духовност, на любовта и верността, безкористната взаимопомощ и ведрата мъдрост. Героят оставя зад гърба си един трудно самоизграждащ се свят, като че ли изоставен от Бог, в който вярващите очакват с неизчерпаема надежда повторната Му поява.
Монте Кристо наистина носи в себе си редица характеристики, които обикновено се приписват на героите от легендите и приказките. Той придобива несметно съкровище от недрата на земята, благодарение на което неговите възможности да прекроява света се увеличават неимоверно. В един роман с претенцията за “реалистичност” се появява герой, който, както вече споменахме, по мощ се съизмерва с християнския Бог. Но преди да я постигне, по примера на изкупващия чрез страданията си първородния грях на хората Христос, той изпада в униние пред затъналите в грехове негови “благодетели”, които някога са го изпратили чрез несправедливо скалъпени обвинения в подземията на замъка Иф. Така Монте Кристо се появява сред съставената от преуспели парвенюта парижка аристокрация като Бог Възмездител сред един затънал в грехове човешки род. Някои френски изследвачи на образа му допускат възможността той да бъде уподобен с безмилостния бог Йехова от Стария завет.
В романа “Граф Монте Кристо” намират общо взето схематично изражение и политическите пристрастия на гражданина Дюма. Той представя героя си Едмон Дантес като жертва на своята съпричастност, макар и неволна, с бонапартистката кауза. Наистина всички добродетелни герои в романа са обрисувани като предани поданици на Империята. Те почитат Бонапарт като генерала-спасител на Великата революция, тъй като са убедени, че той е по-скоро републиканец, макар че се е провъзгласил за Император на французите. Подобно убеждение поддържа генерал Дюма, бащата на писателя. Героят, а и авторът заедно с него, не крие симпатиите си към поробената от турците Гърция и състрадава на участта на покорената от австрийците Италия.
Общо взето ангажираните в управлението на следреволюционна Франция изповядват роялистки /прокралски/ убеждения и споделят кариеристичните амбиции на бързо замогналата се буржоазия. Но в популярния роман на Дюма не се предлага никакво политическо разрешение на актуалната обществена ситуация във Франция. Някои френски критици са склонни да приемат, че именно липсата на категоричен политически избор от страна на автора обуславя трайния успех тази творба сред читателите през ХІХ и ХХ век.
Романът “Граф Монте Кристо” е зареден с мощта на един безспорно справедлив протест, актуален за всички радикално обновяващи се общества – протестът срещу опорочаването на прогресивната социална идеология. Протагонистът в него владее чрез знанията си, чрез духовната си и физическа сила и чрез парите си едно общество, които е извратило позитивните социални идеали и се е одързостило да ги използва користно и злонамерено. Същевременно Монте Кристо притежава всички качества и предимства мисионера и защитника на социалната справедливост и хармония, използва ги по превъзходен начин и така придобива облика на митичен персонаж. Авторът използва някои от механизмите, които предопределят възникването на митовете, за да приобщи по завладяващ начин читателите към зараждащите се в гражданското общество противоречия и да им покаже как те предизвикват разочарования, надежди и мечти у жадуващите справедливост хора.
Превърнал се в мит героят на Дюма-баща се превръща в родоначалник на поредица романни персонажи, които доразвиват легендарното му излъчване. До края на ХІХ век се появява серия от романи, в които подвизите на въздаващия справедливост граф се умножават и разнообразяват. Сред тях би трябвало да упоменем “Синът на Монте Кристо” от Жюл Лермина /Jules Lermina/ и “Госпожица Монте Кристо”/1893/ на Пол Маален /Paul Mahalin/.
Гено Генов
