ФОРМИРАНЕ И ПОХОДИ НА ДОБРОВОЛЧЕСКИТЕ ЧЕТИ

Щом се състави революционното правителство, то обяви състава си с една прокламация, а с друга покани под знамената всички граждани от областта на възраст от 18 до 40 години. [Фактически, още в деня на провъзгласяването на Съединението в областта е обявена и всеобща чобилизация.] В това време първото опълчение от милицията бе свикано на едномесечно обучение още на 1 септември, а за второто опълчение от Пловдивски; окръг беше направено разпореждане да се мобилизира. Оставаше да се повикат новобранците, които същата година бяха минали двумесечно обучение и според устава не участвуваха в маневрите и, като се устроят дружините от първото и второто опълчение, да се повика резерва - мъжете от 28 до32 години.

Но тъй като революционното правителство повика, всички от 18 до 40 години, то в щабовете на дружините се натрупа изведнъж голяма навалица. Настана истинска революционна бъркотия.

На това отгоре и руските офицери, които заемаха по-старшите длъжности, напуснаха милицията. [Те са образувани от руското правителство, но съставът им в Източнорумелийската милиция не е голям поради политиката на султанските служители в щаба й, те да бъдат отстранени. От 43 през 1879 г., по време на Съединението руските офицери в милицията са само 18.]

В Пловдив наваJлицата бе най-голяма. Дворът и зданието на комендантското управление бяха препълнени с младежи и мъже, служили и неслужили, имигранти от Македония и Тракия, младежи ученици или занаятчии, по-млади от 18 години, дошли да се запишат доброволци. Последва разпореждане неслужилите да се разпуснат и да се повикат след като се мобилизират служилите и се формират дружините. Обаче по-буйните патриоти от неслужилите не си отидоха; те чакаха докато комисията прегледа и приеме запасните и в това време си набавяха дрехи, цървули, патрондашии непременно калпак с лъвче, а които имаха възможност и оръжие.

В това време дружините от милицията се мобилизираха и заминаха за границата. [Дружините заминават за южната, българо-турската граница.] Доброволците, особено учениците, в своето войнствено облекло се чувствуваха неловко из пловдивските улици. Те се обърнаха към Ризов, да им даде някаква работа. Той им предложи да образуват гражданска почетна гвардия, която да пази реда нощем, както е било във Френската революция. Те приеха с възторг. Назначиха им за началник един патриот, бивш старши стражар, и още същата вечер тръгнаха да патрулират из града. Оказа се, че мярката е съвсем излишна, защото след 10 часа вечерта всички дюкяни се затваряха, гражданите се прибираха и по улиците, освен пазвантите, не се мяркаше жива душа. Военните също така спазваха строго заведения ред, след вечерната заря да не напускат казармите.

Мярката като излишна се изостави.

Между това комисията прегледа и прие запасните милиционери и на 10 септември пристъпи към прегледа на доброволците. Напливът бе голям, а средствата - почти никакви. Поради това комисията правеше избор. Приемаше здравите, на възраст от 18 до 40 години и непременно добре облечени. Другите бяха върнати. Но много от тях като успяваха да се снабдят с облекло, се промъкваха в някоя доброволческа чета или румелийска дружина.

Първа се формира македонската чета от македонски имигранти и от харамии, от които едни наскоро се бяха върнали от македонските планини, други се готвеха да минат границата, а трети се навъртаха около капитан Паница. Бързото стъкмяване на тая чета се обяснява с това, че някои от тях бяха стъкмени и въоръжени със собствени пушки мартинки и главно с това, че гражданските и военни власти бързаха да освободят града от тия буйни елементи. За началник на тая чета бе назначен комитетският съзаклятник Спиро Костов, по прякор Кирпията, който бе произведен подпоручик. Четата броеше всичко 105 души и не бе прегледана от комисия.

На 12 септември четата отиде в Дермен дере, въоръжи се с пушките шаспо, които се пазеха в тамошния склад и отиде в Бойково - Родопите. Там по настояване на Македонския комитет прекара съкратен курс военно обучение под ръководството на един румелийски подофицер. Другите ученици и младежи, желаещи да постъпят доброволци, останаха да чакат доброволците, които от Северна и Южна България се упътиха към Пловдив. Само ученииците македонци Андрей Ляпчев, Никола Генадиев, Т. Карайовев, Пере Тошев, Вл. Кусев и др. заминаха с македонската чета.

***

Още на 5 септември капитан Паница тържествено с биене на камбани обяви Съединението в Чирпан. Множество народ се събра на площада пред конака. Записаха се около 200 доброволци, които още на същия ден заминаха за Пловдив и вечерта спаха в с. Калфата (сега Съединение). На другия ден, 6 септември, четата бе срещната от една рота войска от 6-а Старозагорска дружина, изпратена от правителството да ги усмири. Произлезе бой, в който паднаха четирима доброволци убити и един тежко ранен. [Не бой, а сблъсък.] Четата бе принудена да се върне, а капитан Паница се принуди да се предаде на полицията, но след това избяга и се барикадира в къщата на бълдъза си. След като бе свалено румелийското правителство, една част от доброволците отново се събра и формира чирпанската доброволческа чета "Искра". Те бяха облечени в червени ризи. Отидоха да охраняват границата. [Българо-турската граница.] Там към тях се присъедини и една чета доброволци от Станимака [Асеновград].

Другата част от чирпанските доброволци, предимно ученици, замина за Сливен. Там заедно с учениците доброволци от Казанлъшкото педагогическо училище образуваха особен ученически взвод в 4-а рота от 1-ви Сливенски полк.

КАЗАНЛЪШКАТА ДОБРОВОЛЧЕСКА ЧЕТА

...Телеграфа разнесе веднага вестта за провъзгласяване Съединението навсякъде в Северна и Южна България. Тя бе посрещната навсякъде като отдавна очаквана радост. Тая радост се изрази в ликувания, доброволни помощи, охотно даване всичко, каквото искаше реквизиционната комисия, радушна мобилизация, а най-много се изрази в големия наплив на доброволци, които заминаха за бойното поле. [За „бойното поле” доброволците заминават по-късно, когато пламва войната.]

Младежите от 18 до 30 години бяха преживели пресследванията и страхотиите на турската тирания през време на революционната епоха, бяха преживели и епическия героизъм на въстанията и на Руско-турскатавойна. Те бяха вкусили и от горчивината на робството, и от сладостта на свободата и на славата, затова те се отдадоха всецяло на патриотичното дело.

Записването ставаше тържествено с песни и музики. [...„Из миналото”. Слнвница г. V, брой 51-52.]

***

След провъзгласяване на Съединението България очаква нападение от Турция, затова командването спешно изготвя план за евентуална война с нея. В същото време на южната граница са съсредоточени главните сили на българската войска – Източният корпус на действащата армия, състоящ се от 51 800 души с 52 оръдия. Корпусът е разположен в районите на Ямбол и Търново-Сеймен (Симеоновград) така, че да прегради пътя на турските войски по долината на р. Марица и р. Тунджа. Източният корпус се командва от подполковник Данаил Николаев.

На 2 ноември 1885 г. Сърбия обявява война на България. Към действащата българска войска са прикрепени доброволчески дружини. Те са плод на националния подем след Съединението, когато в цялата страна се създава движение за защита на родината. Като доброволци се записват бивши опълченци, участници в националреволюционните борби, стари и калени в боевете войводи, младежи и ученици.

Начело на доброволчески дружини застават старите и известни войводи Панайот Хитов, дядо Ильо, дядо Жельо, Ангел, Юрука, Богданцалията и др. В София е организирана доброволческа дружина от 450 души, във Варна – чета от 142 души, в Търново – 3 чети и т.н. Създаден е и Ученически легион, който достига 1000 души и първоначално има за задача да пази реда в Пловдив. Доброволците във войната са над 10 000 души. Те имат слаба подготовка и са въоръжени с пушки остаряла система – „Кринка”, „Шаспо” и др. С облекло са снабдени само редовните войници, а повечето от запасните, доброволците и опълченците са облечени в собствени дрехи. Но всички са въодушевени от готовност за саможертва в името на България.

Някога първите среднисти в Казанлък били педагозите, които заършили ПУ през 1886 г., при тригодишен курс на обучение. За тях учебната 1885/86 г. била последна. По силата на обстоятелствата тя съвпаднала с важни за Княжеството събития – Съединението и последвалата го Сръбско-българска война. Току-що започналите през есента на 1885 г. учебни занятия били прекратени, а целият първи абитуриентски випуск се включил във Втора казанлъшка доброволческа учителско-ученическа чета и заминал за фронта. В четата се включили 35 доброволци – учители и ученици, почти всички от педагогическото училище в Казанлък. Четата отпътувала от града още на 15 септември 1885 г. за турската граница, в очакване нападение от страна на Турция в отговор на Съединението на България и останала там до края на Сръбско-българската война. Учебната година била удължена. Зрелостниците си изпити положили през лятото на 1886 г., след войната. [Китапова–Попова, Людмила П. Забравено и неизвестно за стария Казанлък /По материали на Петко Китипов/. Казанлък, 2004, с. 29-30.]

Участници в четата: 1. Стефан Н. Аврамов – от Калофер. Учител в Казанлък. Предводител на четата; 2. Андрей Т. Гяуров – учител, помощник-ръководител на четата; 3. Антим Кравков – от Казанлък, ученик; 4. Атанас Йовчев – от Казанлък, ученик; 5. Ботю Матев – от Казанлък; 6. Васил Тодоров – от Казанлък; 7. Васил Шивачев – от с. Каралаждаре; 8. Васил Велев – от с. Виден, Казанлъшко; 9. Влади Диванов – от Казанлък; 10. Генчо Чоджиков – от Казанлък; 11. Георги Дамянов – от Казанлък; 12. Димитър Атанасов – от Хасково; 13. Димитър Грездев – от Казанлък; 14. Димитър Абаджиев – от Казанлък; 15. Деню Иванов – от Казанлък; 16. Димитър Тодоров – от Казанлък; 17. Захарий Митев – от Казанлък; 18. Иван П. Иванов – от с. Крън, Казанлъшко; 19. Йовчо Убев – от Казанлък; 20. Йосиф Н. Раков – от Казанлък; 21. Койчо Петров – от Казанлък; 22. Костадин Раев – от Казанлък; 23. Коста Стоянов – от с. Кавлии, Казанлъшко; 24. Лазар Стоянов – от Казанлък; 25. Никола Кинтимев – от Казанлък; 26. Никола Шипков – от Казанлък; 27. Никола Петров Николов – от с. Виден, Казанлъшко; 28. П. Касабов – от Стара Загора; 29. Петър Ив. Топузов – от Казанлък. По-късно уредник на музея в Казанлък; 30. Стефан Маразов – от Казанлък; 31. Стефан Тенев – от Казанлък; 32. Стефан Стоянов – от Казанлък; 33. Тодор Цветев – от Казанлък; 34. Филип Петев – от Велико Търново; 35. Христо Караджов – от с. Шипка, Казанлъшко. [ЦВА, ф. 22, оп. 3, а. с. 65, л. 10.]

***

Най-напред се отзоваха с възторг на апела на революционното правителство героите на Шипка - опълченците.

Между първите, които си предложиха телеграфически услугите, беше Казанлъшкото опълченско дружество. [Поборническо-опълченско дружество.] По заповед на княза, който току-що бе пристигнал в Пловдив, отговори му се, дружеството да се отправи за Пловдив, където ще получи оръжие и назначение; заповяда му се да записва доброволци и под команда да ги изпраща в Пловдив.

Какво е било въодушевлението в Казанлък, показва телеграмата, изпратена от същия ден, 9 септември, от префекта: „Всички ученици от нормалното училище заминават днес като доброволци с Казанлъшката дружина.”

Освен тях опълченското дружество успя да събере, стъкми и въоръжи 101 доброволци, от които 32 стари опълченци. Липсваха само пушки за 50 души. На другия ден, 11 септември, под началството на опълченеца Юзремов четата стигна в Пловдив.

На 12 септември пристигна от Казанлък и друга група - 23 конни доброволци. Те се явяваха на служба със собствени коне и собствено снаряжение. В Пловдив се явиха и други запасни, желаещи да служат в конницата на същите условия. Поради голямата нужда от конница, от щаба на армията възложиха на ротмистър Неболсин [Въпреки нареждането на руското царско правителство, някои руски офицери на служба в българската войска продължават да оказват помощ на българите особено по укрепване на българо-турската граница и извършването на мобилизацията.] да формира от тях и от казанлъшките конници един доброволчески ескадрон.

В същото време и в Чирпан се явиха 95 запасни конници, желаещи да служат като конници на същите условия. От щаба на армията възложиха на капитан Телесницки [Въпреки нареждането на руското царско правителство, някои руски офицери на служба в българската войска продължават да оказват помощ на българите особено по укрепване на българо-турската граница и извършването на мобилизацията.] да формира от тях друг доброволчески ескадрон.

***

В Сливен секретарят на Окръжния съд Димитър Kypтев [Придседател на Сливенското поборническо-опълченско дружество, активен деец на Съединението.] и другарят му Хр. Стоянов събраха малка доброволческа чета от около 30-40 души. Доброволците се явиха със собствени коне и собствено облекло, снаряжение и въоръжение; само някои от тях бяха снабдени с реквизирани коне и шинели и бяха въоръжени с държавни пушки. На 15 септември Д. Куртев изпрати ескадрона през Ямбол за Татар кьой [с. Гълъбец, Бургаско] по границата. По пътя ескадронът се увеличи с още доброволци, числото на които достигна до 80; част от тях бяха пеши. Ескадронът се водеше от Дянко Цоцков, а Д. Куртев с Хр. Стоянов заминаха направо за Казълъ Агач (Елхово), където събраха населението от граничните села и с него и с доброволците организираха отбраната на границата от Вакъв [с. Устрем, Ямболско] до Факия.

След като пристигна 8-ми Приморски полк и пое охраната на границата, дружинният командир капитан Драндаревски [Христо Константинов, командир на Ямболската дружина] заповяда на конните доброволци да поставят сигнални вехи [Изкуствени ориентири – пръти или стълби, които служат за насочване и ориентиране.] по цялата граница от Вакъв до Факия, което доброволците извършиха умело и бързо.

Когато стана явно, че ще има война със Сърбия и 8-ми полк замина за сръбската граница, доброволците пожелаха да заминат и те. Обаче последва разпореждане доброволците и граничната милиция да останат да охраняват турската граница. Поради това доброволците останаха по границата до 12 януари, когато бяха демобилизирани.