Постинг
12.02.2016 00:00 -
Хора и „хора“ по пътя до Лурд във Франция.Удивителен проникновен пътепис за пещерата на Мария Магдалена–едно от светилищата на Богомилите.Част 1.
Автор: bezistena
Категория: История
Прочетен: 2954 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 15.02.2016 11:15
Прочетен: 2954 Коментари: 1 Гласове:
10
Последна промяна: 15.02.2016 11:15
Днешният ще е малко тежък и едновременно с това ведър пътепис.Ирина ще ни разкаже за едно пътуване до Светилището на Европа в Лурд,Франция и премеждията ѝ по пътя до там.
Тъй като в разказа се споменава една туристическа фирма,не винаги в положителен контекст, то нейните представителите спокойно могат да добавят в коментарите тяхната гледна точка, въпреки, че не това е важното в настоящия разказ
Приятно четене:
Ave Maria
patepis.com/
Хора и „хора“ по пътя до Лурд във Франция
patepis.com/
по пътя до Лурд във Франция
За българите, за инвалидите, за вярващите, за доброволците, за надеждата…
Пещерата на Богородица нан–стоп 24 часа на живо
Ако след стартиране на видеото картината на екрана е замазана и не се вижда, придвижете с няколко минути надясно със стрелката времето на червената времева линия под екрана и предаването ще тръгне
Иска ми се да започна описанието си на Лурд и за пътуването ни до там и обратно с нещо положително. Това пътуването всъщност ме промени. Накара ме да осъзная, че в света има много, много човеци. Не брой хора, а човеци. Истински човеци – тоест бозайници, притежаващи милосърдие. Иска ми се да нарека множеството „случайни съвпадения” по друг начин освен Божия воля. Иска ми се един ден да се смея над всичко това, но първо трябва да го разкажа.
Всичко започна на 22 май 2012 г в една нетолкова приятна нощ за България
(Пернишкото земетресение – бел.Ст.)
12-те години със сина ни бяха оставили своя отпечатък върху нас. Съпругът ми от години нямаше пълноценен сън, беше научил организма си да спи само при възможност.
Сменяйки каналите бе попаднал надокументален филм за градчето Лурд в южна Францияи бе пленен от множеството хора, смятани за неизлечимо болни, свидетелствали, че изцелението им се дължи на посещение в Лурд. Бе запленен от факти, оспорващи скептичните мнения, опиращи се на грешна диагноза, самовнушение и тн и тн. Бе силно впечатлен, при споменаването на изцеления при хора с неработещо съзнание:най-често хора в кома, при новородени и т.н. Филмът бе свършил, а у него напирали много въпроси, когато изведнъж стените се раздвижиха. Той ме събуди, а аз видях как полюлея се поклащаше. Това бе тежка нощ за България.
Вечерта, след като се прибрахме от работа, съпругът ми сподели какво бе видял, дори назова името на телевизионния канал, по който бе излъчен филма. Странно, макар да не бяха планирани промени в пакета от канали на нашия доставчик, този канал вече бе недостъпен.
Съпругът ми бе непреклонен, че ще отиде до Лурд
Нямаше никакъв план. Не бе ясно как ще се осъществи пътуването, къде ще преспи, на какъв език ще общува и не на последно място с какви пари ще стигне до Лурд. Бе убеден, че по време на отпуската му-тоест след около месец той трябва да отиде до Лурд. Опитах се да го разубедя с логични и нетолкова логични въпроси. Казвах му: “Та ти си вярващ човек и знаеш, че Господ е навсякъде. Не е нужно да отидеш на другия край на света, за да усетиш Божието присъствие”, но думите ми останаха нечути.
Свързах се с една моя „виртуална” приятелка, с български произход, живееща отдавна в градче до Париж. Тя ми обеща да проучи как може да съдейства и още на следващата вечер бе готова с план, но… Планът ѝ включваше организиран превоз от дома й до Лурд, организирани нощувки, няколко дневен престой. От нас се изискваше да се предвижим до Париж. Много съобразително бе попитала и за цената и бе обяснила, че средствата са от значение за нас. Католическата организация, с която се бе свързала и бе обяснила, че ще ни отпуснат „едва” 150 евро, но съпруга ми ще трябва да си поеме сам разходите. Цялото пътуване, включително нощувки за около седмица, храна и пътуване до Лурд щяха да струват не повече от 500 евро. От организацията дори уточнили, че за въпросните 150 евро не искат никакъв документ. Единственото, което ни притесняваше обаче бе датата на пътуването-началото на август. Не, ние не можехме да чакаме август. През август може би щеше да бъде твърде късно, съпругът ми трябваше да замине в края на юни. Уви, организираното пътуване от страна на тази организация било веднъж годишно, така че нямаше как да се възползваме и тръгнахме да търсим друго решение.
Четях във френски сайтове за Лурд.Естествено с Гугъл преводач. На български открих едва няколко статии във всекидневници преди години, няколко пътеписа, в които хората бяха част от организирани пътувания. Пътувания под покровителството и със съдействието на организации, нямащи нищо общо с България. От сайтовете разбрах, че Лурд може и да е малко градче, но е вторият по посещаемост град във Франция. Четях, че около 6 милиона туристи от десетки националности посещават целогодишно това място, но въпреки това информацията на български и в български сайтове бе твърде оскъдна. Казах си:”може би е нормално, все пак ние сме православни”. Информацията за многолюдните посещения ме обнадежди до такава степен, че смятах, че докато изпия кафето си, ще намеря десетки български туроперотори, предлагащи пътуване или екскурзия или нещо си до…„Светилището на Европа”
След няколкочасови търсения и посещения в какви ли не туристически сайтове установих, че Лурд е непозната за нашите оператори дестинация. Открих едва един неработещ сайт, включил в програмата на 10-дневна обиколка из Франция и Лурд, но както по-късно разбрах, това предложение е било актуално преди 10-15 години. Признавам си, отказах се. Последваха нови опити за разубеждение на съпруга ми, с убедителните аргументи, че това пътуване без да говориш поне малко английски, без да говориш поне малко френски, без да имаш пари, без да си стъпвал на летище и без никакъв опит в пътуване зад граница е невъзможно. Той обаче се съгласи само с един аргумент. След като преди 15 години аз говорих и разбирах френски, трябваше да го придружа. Аргументите ми, че все едно не съм го учила този език, че всичко съм забравила, че имам нужда от учител, който струва пари и т.н. не успяха. Ставаше все по-трудно. Ще пътуваме двамата, а единственото, което притежавахме в изобилие бе дългове и умора. Започнах нова битка. Проучвах как да стигнем до Лурд. Сглобявах варианти:летище-влак-хотел, летище-летище-влак, нискотарифни авиокомпании, гари, електронни билети, резервации в хотел. Оказа се, че най-изгодно бе да летим до Париж, после да хванем влак до Лурд и да отседнем в двузвезден хотел. Но….колкото и да си превеждах сайта на една от гарите в Париж не успях да разбера как точно да си купя електронен билет. Четях и се запознавах и с информация за инфраструктурата на Париж и изведнъж осъзнах, че едва ли ще се справя в мегаполиса. Притесняваше ме най-вече пътуването от което и да било летище до гарата. Ами ако объркаме гарата?
С изненада открих, че гарите в Париж нямат връзка помежду си. Споделих притесненията си с моята виртуална приятелка и тя бе абсолютно категорична, че човек знаещ английски може да се справи без никакъв проблем. Защо обаче тя бе решила, че аз или съпруга ми-родители на дете с увреждане в България сме имали време да научим английски? Отказах се и от този вариант. Не виждах решението, когато един ден в службата ми се обади бившия ми изпълнителен директор. Бе се обадил по незначителен повод, но докато разговаряхме изведнъж се досетих, че той бе обиколил голяма част от Европа. Попитах го как да постъпя, след като искам да отида до град, неизвестен на нашите турооператори, но същевременно посещаван от хора от цял свят. Не споменах града, само държавата и тогава той ми даде отговора. Бе категоричен, че щом съм толкова неуверена бих могла да поискам от някоя по-голяма туристическа компания организация на така наречените индивидуални пътувания. Това разбира се, щяло да струва малко по-скъпичко. Препоръча ми Астрал-Холидейз. Много пъти ще спомена името на тази компания, защото в тази компания бяха любезни, търпеливи и интелигентни. Но в тази компания работеха… българи. А българинът си е… българин. Спомням си как започнах разговора със служителката. Казах й: „Ние сме българи. Ние за съжаление никога не сме напускали България. Ние не владеем френски, ние не владеем английски, всъщност знаем само български. Ние обаче трябва да стигнем до Лурд, Франция. Нямаме претенции за транспорта, нямаме претенции за звездите на хотела, но бихме предпочели цената, която ни предложите да е възможно най-ниска. Искаме да се съобразите с всичко това и да ни отговорите категорично:можете ли да ни организирате индивидуално пътуване, с две нощувки в Лурд между 20 и 30 юни, тоест след около месец“
Служителката в действителност прояви заинтересованост. Не знаеше къде е „Урд”, не знаеше и с какво бе известно градчето, но ни увери, че в следващите 3 дни ще ни изпрати няколко предложения. На четвъртия ден обаче, все още не получавах предложенията и си позволих да звънна до компанията. След 30 минути вече имах две оферти. В тях се уточняваше начина на плащане, факта, че цените са ориентировъчни, бе организиран и индивидуален трансфер, предвид невладеенето на езици от наша страна. Но…аз също съм българка
Когато се вгледах в офертите всъщност видях, че „усета към детайла” въобще липсваше в предложенията. Предлагаше ни се например да кацнем в 22.35 часа на летище, което е между Лурд и Тарб, а летището бе представено като летище Лурд. Предлагаше ни се да отседнем в хотел, неработещ с 24 часова рецепция, въпреки часа на кацането ни. Нямаше предложен трансфер между летището и хотела./което всъщност е нормално, ако си мислиш, че това е летище Лурд и ако не си прочел, че това е всъщност много малко летище, от което трудно можеш да си извикаш такси, а автобусите са рядкост/Предлагаше ни се да пътуваме само със самолети и никой не бе притеснен от факта, че между двете летища в Париж имахме около 9 часа престой. И една чисто българска подробност… влаковете, автобусите и нискотарифните компании не съществуваха в офертата. Бе предпочетена доста по-скъпа авиокомпания. Може би сайтовете, в които аз влизах/около 10-на/ всички имаха подвеждаща информация, но цената на нискотарифните компании за 2 души възлизаше около 150 евро, а на предложената авиокомпания около 400 евро. Написах мейл до Астрал холидейз и доста остро обясних, че когато човек отива при професионалисти, очаква професионализъм. Не искам да проверявам офертите и информацията в тях. Престоя на летищата, възможността за неработеща рецепция, късното кацане без трансфер…това определено бяха доста важни детайли за човек неговорещ английски или местния език. Дори им го написах:не владея английски/което си беше самата истина/, както и френски/което не беше съвсем така/. Не се побирах от гняв. Високата цена, не я коментирах.
Потърсих друга агенция, но от другата агенция всъщност намериха елегантен начин да ми откажат. Изведнъж дамата, която организираше индивидуални пътувания се бе разболяла и естествено нямаше кой да я замества.
Осъзнах, че времето лети, а ние се лутахме без резултат.
Трябваше да приема, че организацията по пътуването ни ще бъде направена от Астрал Холидейз. След „прецизните” им първоначални предложения обаче разбрах две неща:
Ще ми предложат възможно най-скъпия вариант и
Ще изпуснат някой „маловажен” детайл.
Прегладахме и предложените дати в офертите и решихме да ги сменим докато не са направили резервации за самолетните билети. Последваха нови разговори, нови проверки от моя страна, когато най-сетне се споразумяхме как ще бъде организиран транспорта и престоя ни в Лурд и обратно. Тръгване от София в 06.55 на 27 юни 2012, кацане в Париж на Шарл де Гол в 08.50/местно време/. Следваше индивидуален трансфер между летище Шарл де Гол и летище Орли, откъдето след 8 часа престой трябваше да излетим и съответно да кацнем на летище Тарб/между гр.Тарб и гр. Лурд/ в 17.35/местно време/. Предложеният хотел бе представен като тризвезден, а всъщност бе двузвезден, но това не бе от значение за нас. Бе ни предложен и индивидуален трансфер от летище Тарб до хотела в Лурд, който предвид часа на кацане и ориентировъчните цени в офертата отказах. Четях отново и отново и все още недоумявах защо не ни е предложено да пътуваме с влак от Париж до Лурд, защо трябва да чакаме 8 часа на едно летище/защото щом не владеем език очевидно това ще правим/, защо вместо да слезем на гара, която се намира в града, трябваше да кацнем на летище, което се намира на 15 км от Лурд. Но… от друга страна ясно осъзнах, че едва ли друга турооператорска компания би ми предложила нещо различно, когато разговора започваше с изречението: До къде? До Урд? Къде е това?
На 29.06.2012 г. трябваше да тръгнем отново от летище Тарб в 11.05, да кацнем на летище Орли в Париж, следваше индивидуален трансфер до летище Шарл де Гол, откъдето трябваше да излетим след 6 часов перестой и да кацнем на летище София в 22.35 часа. След като изразих съгласието си ми бе обяснено, че трябва да платим вече окончателните цени на самолетните билети и част от трансфера до 3 дни. До 2 дни преди заминаването трябваше да доплатим останалото. Пътуването ни, заедно с настаняването ни в хотела и закуската възлизаха на близо 1300.00 евро. Ами сега? Трябваше да намерим тези пари. Нямахме роднини, приятели, близки, които да могат да ни помогнат. Имахме и доста задължения към банките, но…”случайно” се досетихме за две кредитни институции, в които лихвата бе меко казано плашеща, но поисканите средства биваха отпускани бързо. „Случайно” и двете кредитни институции отпуснаха около 1000 евро, с които успяхме да купим своевременно самолетните билети и да платим част от трансферите. Беше ни съвсем ясно, че лихвите при този вид кредитиране по всяка вероятност щяха да доведат до намаляване на броя на храненето ни в следващата година.Но си спомням как веднъж си казахме:но това пътуване всъщност може да ни лиши от….стотиците левове давани в аптеките за нашето дете. И тези левове не бяха давани за неговото излекуване, а по-скоро бяха опити за съвместното ни съжителство.
Три дни преди дългоочакваното пътуване отидохме до Астрал Холидейз. Платихме остатъка и една от служителките любезно ни поддаде ваучерите за пътуването. Написа ни и спешен телефон в България за връзка с тях. Обясни ни, че можем да набираме този номер 24 часа в денонощието от всяка точка на света. Показа ни кои ваучери за къде са, кои за шофьора на индвидуалния трансфер, кои за нас, кои за хотела и ни пожела успех.
И така… заредихме се с полуфабрикати, с разтворимо кафе, с минерална вода и няколко сандвича и затворихме двата куфара. За съжаление не успях да проведа дори един урок с учител, който да ми помогне поне мъничко с езика. Заредихме се с два разговорника, с лаптоп и тръгнахме.
На 27-и, два часа преди полета за първи път видяхме терминал.
Терминал 2 на летище София
Влязохме, но честно казано не знаехме какво да правим и къде да отидем. Огледахме се, но на информация нямаше никой. Все пак часът бе 5 сутринта. Може би това е нормално. След като попитахме двама служители на летището се наредихме на една опашка, но докато чакахме не спирахме да се оглеждаме и изведнъж видяхме на екрана, че сме се наредили на опашка за полет за Брюксел. Очевидно бяхме сбъркали.
Пообиколихме малко и изведнъж видяхме името на компанията, с която трябваше да летим. Едно момиче взе разпечатките на електронните ни билети и с помощта на някакво устройство ни връчи бордните карти. Паспортният контрол, свалянето на колани, обувки, изваждането на лаптопа всичко премина успешно и най-сетне се озовахме на гейта. Направи ми впечатление, че другите пасажери не говореха на френски, повечето използваха английски, а по-малка част български. На борда на самолета една от стюардесите се усмихваше на всеки пасажер и казваше: „доб’р ден”. Стори ми се мило. Колко ли е трудно за една французойка да изрече този поздрав и все пак личеше, че даваше всичко от себе си.
Самолетът набираше височина, а слънцето току-що се бе показало на хоризонта. Скоро бях дочула репликата: Когато погледнеш света от очите на Господ, осъзнаваш колко красив е той и колко малък си ти. Спомних си тези думи. Сега София ми изглеждаше красива, а аз наистина бях много, много мъничка.
Да летиш е прекрасно
Самолетът беше почти празен. Никой не говореше. Очевидно, повечето пасажари не летяха за първи път, но сякаш всички чувстваха необходимост да замлъкнат и просто да се наслаждават на полета. Чуваха се само съобщенията, които звучаха на френски, на английски, а част от тях и на български. Беше минал около час и един симпатичен стюард сервира закуската. Никой не говореше силно, просто тихичко разменени реплики главно на английски. Към мен той се обърна с “мадмоазел”/което всъщност не ме учуди, защото знаех, че французите рядко използват “госпожо” , обратно на нас/, но все пак това ме поласка. Попита ме какво предпочитам за пиене, а аз едва промълвих: кафе. Той се усмихна разбиращо. Предложи ми да говорим на английски, но аз отказах някак си. Той пак се усмихна.Мисля, че тази усмивка няма да забравя никога. Толеранс – това определение би му подхождало най-много.
Понякога отделях поглед от прозореца и разгръщах разговорника. Вече си представях как разговарям с чакащия ни шофьор за индивидуалния ни трансфер. От Астрал Холидейз ни обясниха, че човека ще има табела, на която ще пише името ми на латиница. Препрочитах репликите и препрочитах, наслаждавах се на гледката и всичко ми изглеждаше лесно. След закуската обаче трябваше да ползвам тоалетна, а определено не знаех къде се намира тя. Отворих разговорника и зачаках стюардесата да мине покрай мен. Очевидно бе, че тя положи усилие, за да ме разбере, но бавно отговори на въпроса ми. Казах си, не е толкова лесно, но очевидно не е невъзможно. Предстоеше кацане. При окончателното спиране на самолета си спомням как казах на съпруга ми: „виж сега Ганьо 1“ и посочих себе си „и Ганьо 2“ и посочих него.
На излизане решихме да следваме другите пасажери. Знаехме, че някой ще ни чака, но къде ще стане това, а и как ще получим багажа си все още не ни бе ясно. Следвахме колоната, но постепенно нашите спътници се сляха и изгубваха в множество други хора. Успях да забележа едно младо момиче, което бях видяла на летище София. Приближих се към нея и започнах да я питам на български къде да получим багажа си. Тя се усмихна и ми отговори на английски, че не разбира какво й казвам. После посочи себе си и каза, че е португалка, но аз все още я гледах недоумяващо. Съпругът ми възкликна:аааааа, португалка, а тя се обърна и изрече: бразил. Сведохме глави и изчакахме реда си до информация. Когато дойде нашия ред аз/въоръжена с разговорника/ изломотих нещо, което означаваше: „добър ден, ние търсим наш багаж“
Ние имаме още един полет до Лурд. Ние пътуваме с Ер Франс и кацнали сега. Срещу мен седеше строго облечена млада дама, която ми предложи да говорим на английски, но аз поклатих глава. После ме попита испанка ли съм и аз отново поклатих глава. Помолих я да говори на френски, но бавно./тази реплика я имаше в разговорника/. Тази дама изглеждаше невероятно. Бе с прилежна униформа, с лек грим, но най-вече излъчваща спокойствие. Тя започна да говори и за мое учудване аз разбрах, че трябва да завием на ляво, че трябва да слезем по стълбите и после да… нещо си. Не разбирах финала на изречението. Помолих я да повтори последната дума. Тя казваше: льо тран. Премислях: трант е 30, троа е 3. Огледах се, но не виждах нищо, което да подсказва 30 или 3. Бях притеснена. Тогава същата тази млада дама, доре облечена, изискано гримирана ме погледна и каза:мадам, льо тран…повдигна ръцете си, като ги сгъна в лактите и изрече: тудуф, тудуф. Усмихнах се и й благодарих. Толкова години съм учила френски, но всичките ми учители са ми казвали, че влак се произнася трен. Почувствах неудобство, но не от незнанието си. За секунда си представих тази ситуация в родината. Добре облечено младо момиче, което ще вдигне ръцете си и ще каже на неразбиращия чужденец: тудуф, тудуф. Нека не се лъжем, това няма как да се случи в България. Всички българи знаем какво би се случило на чужденци неразбиращи добре български, говорейки непознат за нашите ширини език. Знаем какво ще се случи и това ме натъжи, но… нека да слезем по стълбите.
Имах чувството, че слизахме към някой от входовете на софийското метро
Дочуваше се специфичен звук на преминаващи влакчета. Пред нас се откриха две линии, по които се движеха тесни вагони. От двете страни бяха отбелязани номера на терминали. Попитах една служителка кой влак трябва да хванем и къде трябва да слезем, защото “ние търсим наш багаж” и имаме индивидуален трансфер и после ще се върнем тук отново. Тя ме погледна недоумяващо. Аз отново започнах, като този път се извиних за лошия ми френски. Дамата беше с азиатски черти и бавно ми обясни, че трябва да хванем едното влакче и да слезем на първата спирка. После попита дали съм я разбрала. А аз повторих: “първа спирка” и тя се усмихна.
Влакчето ми напомняше софийското метро. Беше оживено и пътуването продължи колкото между две станции от нашето метро. Имаше разбира се и малки разлики. Във влака беше чисто и осветено. Странно, но никой не се блъскаше. Качващите се не се натъпкваха като че това е последния влак. Огледах се и ми се стори, че видях хора с най-различни черти. Слязохме на първата спирка и аз едва сега осъзнах, че
ние все още сме на летището. Ние дори не сме напускали Шарл-де-Гол.
Следвахме останалите пътници. Сякаш всички знаеха къде отиват и може би това бе наистина така. Изведнъж пред нас се разкри голяма зала с опашка от чакащи. Всъщност опашките бяха няколко, извити и края им не се виждаше. Ако националният ни стадион бе закрит, то със сигурност можеше да се конкурира с тази зала. Забелязахме, че всички се нареждат някъде си, вероятно на края на опашката, който край все още не се виждаше. Чуваха се множество езици. Огледах се:около нас имаше хора от цял свят. Имаше азиатци, африканци, индийци, евреи, европейци. Заслушах се, но не чух българска реч. Не чух дори руска.
Застанах на опашката, но усещах как паниката започва да се приютява у мен. Изведнъж се досетих, че “Астрал-холидейз” ми споменаха, че шофьорът ангажиран с индивидуалния ни трансфер ще ни чака 1 час. Но как ще ни чака 1 час, когато тук имаше между 5 и 6 хиляди човека? Каквото и да направим не бихме могли да успеем за 1 час. Огледах се отново и видях, че част от хората на опашката носят със себе си и куфари. Вече се обърках. Тук ли трябваше да чакаме? Решихме да се обадим на спешния номер в България.
Аз останах да чакам на опашката, а съпруга ми седна на нещо като пейка и се опитваше да се свърже с България. Знаехме, че единият ни мобилен номер включваше 20 безплатни минути в Европа и определено бяхме спокойни, но… незнаехме, че роуминга всъщност трябвало да се “активира” още в родината. Гневът започна да се промъква в душата ми. Не разбирах. Как така 1 час ще ни чака трансфериращия или както там се нарича? От Астрал-Холидейз не бяха ли кацали на Шарл-де-Гол? Не знаеха ли що за летище е това?Ядосвах се и на себе си.
Защо не проверих от някой сайт на туристи колко време се чака на Шарл-де-Гол за багажа. Поне опашката се предвижваше бързо, но бяха изминали около 50 минути от кацането ни. Решихме да потърсим помощ. Съпругът ми остана на опашката, а аз съзрях нещо като информационни гишета и се запътих към тях. В разговорника ми обаче нямаше глава:получаване на багаж от летище Шарл-де-Гол. Видях един господин и повторих проверената реплика: „ние търсим наш багаж. Ние кацнали, а после имаме трансфер до орли и после летим до лурд. Ние не знаем къде вземем багаж”. Мъжът въздъхна, попита ме знам ли английски, после ме попита дали съм испанка, дали съм италианка, но аз клатех глава. Накрая ме попита: каква е вашата националност и аз отвърнах:аз съм българка. Тогава той поклати глава. Изведнъж се огледа и ми каза: „мадам, там има една жена с оранжева униформа, идете при нея. Но, мадам, бързо!“
Изтичах до въпросната дама и й казах:ние търсим наш багаж. Тя ме попита:вие испанка ли сте и когато аз поклатих глава тя бързо отговори:тук преди паспортен контрол. Наистина бързаше, а докато се опитваше да ми обяснява около нея се насъбраха хора, с които тя разговаряше спокойно на… английски. Отидох до съпруга ми, който междувременно бе доста напреднал в реда. Казах му: „виж, мисля, че е тук, но не съм сигурна. Ще чакаме, ще видим“ Той отвърна: “А ако не сме на правилното място?” „Ами ако не сме… отвърнах аз все пак имаме 8 часа до следващия полет, ще измислим нещо”. Мислех си:какъв паспортен контрол, та ние получаваме багажа си? Може би не съм разбрала.
Почувствах се ужасно.
Та аз, та ние,защо водехме толкова затворен живот? Защо нямахме никаква информация? Нима е толкова трудно, ако не си летял никога? Нима нямаше сайтове, нима нямаше приятели, познати и тн, които да бяха летяли и да ни бяха обяснили? Ние си бяхме виновни. Виновни, защото нямаше как да имаме приятели. Ние бяхме родители на дете с увреждане в България – виновни сме. Нямаше никой, който да ни каже, че трябва да активираме роуминга, нямаше и никой, който да ни обясни за някакъв си паспортен контрол, нямаше човек, който да допусне, че има такива невежи като нас в 21 век. Но ние не отивахме на екскурзия. Трябваше да се овладеем. Трябваше да се помолим. И без и поглед да сме си разменяли, помолихме Господ да ни помогне.
Опашката се разделяше на 4, 5 места, после хората показваха документите си на някакви гишета и после се отправяха нанякъде. Огледах се и видях една азиатка с униформа в оранжево. Тя показваше с жестове на част от опашката на къде да поеме. Отидох при нея и отново започнах:”ние търсим наш багаж, имаме индивидуален трансфер, после летим до Лурд.” Тя показа, че не ме разбира. Попита ме знам ли английски, а аз поклатих глава. Идеше ми да изкрещя:та аз съм майка на дете с увреждане в България, кога да го науча вашия английски? Цяло чудо е, че още съм жива, а вие искате да знам английски. Знаете ли какво е да си родител на дете с увреждане в България? Знаете ли, че искате нещо от мен? Но вместо това очите ми се насълзиха, а тя очевидно се смути. Аз започнах:”ние търсим наш багаж и незнаем къде трябва да бъдем”. Тя се усмихна и ми каза: „Тук, тук трябва.”
Стигнахме въпросния паспортен контрол. Когато подадох документите си обаче, мъжът в униформа ми каза нещо, което аз не разбрах. Той отново изрече нещо, което завършваше с “ако обичате”, но аз не разбирах. Той изрече нещо,което ми прозвуча като френската дума “риза”, но този път с категоричен и строг глас. Документите ми бяха пред него, но той не ги докосваше. Съпругът ми подаде своите и той ги прие и чак тогава аз разбрах, че той би желал да извадя личната си карта от калъфчето. След секунди пред нас се откриха ленти, по който се движеха куфари. Това го бяхме гледали по ТВ. На някоя от тези ленти бяха и нашите куфари. Куфарите, с които щяхме да пренесем вода от Лурд, защото знаехме, че течности се допускат само в “чекирания” багаж. Затова бяха важни тези куфари. Затова можех още сто пъти да казвам:”ние търсим наш багаж”. Над лентите имаше екрани, които обозначаваха от кои полети са куфарите по тях. Лесно се ориентирахме, после намерихме изхода и пред нас се откриха множество хора, очевидно посрещащи. Сред тях имаше повече от 20 човека с табели с имена, но както и очаквахме….моето име не бе на нито една табела.
Минахме покрай множеството хора и потърсихме по-спокойно място.
Трябваше да обсъдим какво ще правим. Хубавото бе, че имахме около 6 часа до следващия полет. Решихме за последен път да потърсим човека, с моето име на табелата. Аз останах с куфарите на нещо като седалка, а съпругът ми се върна при посрещачите. Огледах се и виждах как хората разговарят по мобилните си телефони, как други използваха телефони през телефонни кабини. Не разбирах защо нашите телефони не работят. Опитвах се да набера който и да е номер от трите ни налични мобилни телефона. Извадих лаптопа и се опитах да се свържа, посредством устройство за мобилен интернет. Опитах да се свържа и с wi-fi, но и това не се случваше. Успявах да вляза единственно в някакъв сайт на летище Шарл-де-Гол. Междувременно съпругът ми се появи и за съжаление потвърди, че табела с името ми няма сред посрещачите. Нормално, бяха изминали близо 2 часа от кацането ни. От Астрал-Холидейз явно смятаха, че за 1 час при множество полети човек може да се справи с получаването на багажа си. Може би това е така, но не на Шарл-де-Гол в 09.00 часа сутринта и не за хора, нестъпвали на летище. Многократно им подчертавах, че никога не сме напускали България…Все пак това не беше неочаквано за мен, знаех, че “Астрал-Холидейз” ще изпуснат нещо маловажно. Знаех, но нямах време да намеря друга компания. Бяхме заплатили 200 евро за трансфера, но защо ли, щом допуснахме да се доверим на…българи. Сега трябваше да намерим начин да се предвижим до летище Орли, но как да стане това. Хванах се за главата и не виждах нищо, не можех да мисля в този миг. Чувствах се излъгана, но и безкрайно глупава. Чувствах се невежа.
Вдигнах очите си и видях, че точно срещу нас има надпис”информация за туристи”. Прегледах разговорника и се запътих към гишето. Срещу мен стоеше млад мъж с индуски черти. Той ме поздрави, усмихна се и ме попита как да ми помогне. “Ние намерили наш багаж”, така че нямах готова реплика. Казах му:”Ние кацнали тази сутрин. Ние имаме личен трансфер, но човек го няма”. Служителят ме попита говоря ли английски, испански, италиански, а аз клатех глава. Попита ме каква е моята националност и когато разбра изглеждаше притеснен. Помолих го да говорим на френски, но бавно. Той ми каза:
– Спокойно госпожо, сега ще намерим компанията, ангажирана с вашия трансфер. Как се казва френската компания, мадам?
Аз отвърнах:-не зная.
– Госпожо, дайте ми номер, френски номер, за да позвъня на компанията и да осъществим вашия трансфер.
Казах му:
– Аз имам номер на българската компания
– Френски ли е номера госпожо?
– Не, не е.
Служителят сведе очи.
– Госпожо, дайте ми телефонен номер, който може да бъде набран от тук.
Аз пак му казах:
– Ето ви един български номер.
– Госпожо, аз не мога да звънна на този номер и не мога да ви помогна. Съжалявам. Тогава му казах:добре, аз съм загубила трансфер. Как да стигна до Орли?
А той каза:
– За къде?
Аз:
– За Орли.
Той повтори:
– За къде?
А аз разбрах, че не произнасям както трябва името на летището./все пак имах вече опит след тран и трен/и реших да кажа до “летище Орли”.
А той вече разбра и ме поправи:-Аааааааа, Олли.
После ми каза, че има автобус. Автобус три. Попитах го откъде да взема автобуса, а той отвърна нещо, което аз не разбирах.
Той изрече: „тикет, мадам, тикет.“
Този път аз казах: „Аааааа, вие дадете билети.“
Той кимна и каза нещо, което не разбирах. Повтори го, но аз все още не разбирах. После той каза:
– Евро, двайсет.
– АААа, попитах го/мисля, че го направих ясно/двайсет евро за човек, а за куфарите. Той ми каза:-това е за всичко. Двайсет евро за човек с багажа му.
Изрекох:
– Един момент господине, моя съпруг, аз трябва да му кажа.
Отидох до съпруга ми, обсъдихме бързичко и решихме да купим билетите. Но докато се върна пред младия господин се бяха насъбрали хора. Неговата колежка ме поздрави, а аз казах:”аз обясних на ваш…и го посочих с очи”. Тя кимна, а аз продължих: “и аз иска каже на него. Извинете ме”. Тя се усмихна, а аз и казах:”това не лично.” Тя се усмихна и каза:това не е проблем. Докато чаках да закупя билетите си, чух че за около 10 минути този млад мъж, който след моя френски според мен се нуждаеше от дълга почивка разговаряше спокойно първо на английски, а след това на испански. За няколко минути той смени спокойно 3 езика. Спомних си за не един репортаж по българските телевизии как българи владеещи повече от 2 езика стояха без работа. Но дойде и моя ред и наистина не исках да измъчвам това момче повече. Подадох му банкнотите, той попита 2 билета ли, аз потвърдих и смятах, че с това ще приключим, но….Попита ме до кой терминал трябва да стигнем на Орли. Аз го разбрах веднага и уверено отговорих. Той обърна билетите и ми показа с химикал къде се намираме в момента и къде трябва да слезем. Каза ми:”госпожо, внимавайте, защото автобусът обикаля и посочи маршрута на автобуса.” Аз кимнах и се опитах да се усмихна. Каза ми: “автобус 3, разбрахте, нали.” Аз казах: трета спирка, нали. Той отново повтори автобус 3, а спирката е оттук в ляво. Разбрахте къде да слезете, нали? Добре, че имаше преграда между него и мен. Искаше ми се да го прегърна и да му кажа:Ти човек ли си, бе? Знаеш ли в България как постъпваме при такава ситуация? Искам да те взема с мен и да те покажа. Българите, ех…българите…колко пъти съм виждала на автобусните спирки надписа: тук не е информация, колко пъти са ми отказвали да ме упътят-мен провинциалистката, когато попаднах в столицата. Исках да го прегърна, защото тогава не осъзнавах, но нещо в мен усещаше, че срещу мен има човек. Човек, не българин.
Лесно намерихме спирката, а и имаше огромна табела линия 3-Шарл-де-Гол-Орли
Побързахме, защото автобус 3 май се канеше да отпътува. Шофьорът ни видя, слезе от автобуса, взе куфарите ни, сложи ги в багажното и поиска билетите ни. Аз обърнах билета с маршрута и му посочих. Казах му:”можете ли да ни кажете кога да слезем?/това го имаше в разговорника/, ние трябва стигнем тук, отново му показах, а той кимна и се усмихна.” Автобусът наподобяваше нашите междуградски автобуси, но беше чист. Нямаше надписи, нямаше скъсани седалки, просто обикновен автобус. Пред нас имаше млада жена с дете на неповече от 2 годинки. Автобусът тръгна, спря след около 15 минути, но после близо 20 минути пътуваше без прекъсване. Честно казано се притесних. Отворих разговорника и намерих репликата:”Бихте ли могли да ни кажете кога трябва да слезем за… Попитах младата жена, тя ме поправи за “Орли”, защото е “Олли”, и ми каза, че след около 20 минути ще пристигнем и тя ще ни каже кога да слезем”. Детенцето с нея бе момиченце. То непрекъснато се въртеше и ни поглеждаше между седалките. Мисля, че брадата на съпруга ми предизвикваше интереса й. Ние се усмихвахме, дори и казах, че е много мила госпожица/или поне това исках да кажа/. Детето се въртеше, а майка му каза спокойно, но категорично да седне. Момиченцето се подчини. Не след дълго детето отново ни погледна, а майката отново й каза да седне и това се повтори няколко пъти. Детето обаче се подчиняваше, макар и за кратко. Детето не прекаляваше, а майката не повишаваше тон. За да не правя аналогии, които определено ми се промъкваха в съзнанието се обърнах към прозореца. Мисля, че минавахме през нещо като индустриална зона. Погледнах пътя и не ме изненада, когато не видях нито една дупка. Погледнах около пътя и какво да видя….тук таме имаше разни боклучета. Най-после видях нещо, което ни доближаваше до тях. Не исках да правя сравнение между индустриалните зони на София и Париж. Исках само да отбележа, че боклучета по пътя има и в Париж.
Час и половина след качването ни, слязохме на летище “Олли”, терминал Запад.
Както се очакваше и спътничката ни, и шофьорът на автобуса ни уведомиха, че това е нашата спирка. Слязохме, а към автобуса се приближиха някакви мъже в работно облекло. Те бързо отвориха багажника на автобуса и измъкваха сякаш светкавично чантите. Ние стояхме до автобуса, но нашите куфари не ги виждахме. Тогава един от работниците, очевидно забелязал нашите неподвижни фигури, отвори другата част на багажника и видя нашите куфари, само тях, във възможно най- отдалечения край. Възкликна:оля-ла, усмихна се и ги измъкна. Бях доволна, но чувствах, че трябва да кажа нещо и изрекох:ооо, чужденци-проблем. Той ме погледна, но вече не се усмихваше.
Летище “Орли”- о, сбъдната мечта! Решихме най-сетне да седнем, да извадим сандвичите си от куфарите, да пийнем вода и после… ще видим. Оставаха едва 4 часа до следващия полет. Разполагахме с твърде нищожна сума евра. Ако и на връщане платеният от нас трансфер не се осъществи, ще се наложи да хванем автобус, а това означаваше, че от тук на сетне не биваше да си позволяваме кафе, вода, сандвичи и тн. Трябваше да се задоволим с разтворимите супи и инстантните спагети в куфарите.
Погледнах със завист към кафето. Да изпиеш кафето си в Париж, макар и на летището – това бе сбъдната мечта за мен, а сега бях до кафето, а не биваше да се сещам за тази си мечта. Въздъхнах и бързо си припомних, че не сме на екскурзия. Какво кафе, бе, Ирино,тръгнала си да се поклониш пред Божията майка и да измолиш чудо за детето си.
Летище Орли ми се видя малко.
Приличаше ми на по-рано видения от мен терминал 2 на летище София. Тук отново имаше много и най-разнообразни по произход служители. Бях твърде изморена, за да правя аналогии, но все пак ще запомня нещо, което видях до….тоалетната. Точно до това помещение, до отделението за жените видях млад мъж. Бе в нещо като стайчка без входна врата, а около него се чуваше бебешко гукане. На излизане всъщност разбрах, че това е специално помещение, в което можеш да смениш памперса на детето си, оборудвано с какво ли не. Никой ли не беше се сетил да си открадне някоя и друга подложка или сапун или салфетка? А колко ли пъти ще видим в България млад мъж да сменя памперса на детето си? Не, отказвам да правя сравнения повече.
Качихме се на втория етаж, където трябваше да чекираме багажа си и да “получим” следващите си бордни карти за полета от Париж до Тарб. Подобно на летище София, преди паспортния контрол ни очакваше дама, облечена в униформа на компанията, с която летяхме. Толкова красива жена мисля си, че не бях виждала през живота си. Съчетание между физическа красота, елегантно облекло, леко гримирана. Стил и красота. Погледнах костюма си и разрошените си коси и видях “незначителната” разлика. Дамата се усмихна и ми посочи същото устройство, като това на летище София, но мисля, че по вдигнатите ми вежди разбра, че незнам как да се справя. Тя се усмихна и бързо извади бордни карти за мен и съпруга ми, но за съжаление нямаше да летим един до друг. Казах й: ”това не е проблем”. Благодарих й, а тя ми каза, че трябва да дойдем след половин час.
През този половин час оглеждахме хората около нас. Малко от тях не бяха тъмнокожи. Имаше хора с облекла, които съм виждала само по телевизията. Имаше много мюсюлманки, но и много жени, облечени в ярки дрехи, които дори не знам как се наричат. Сякаш пъстротата на света бе тук, но в най-ярките и тонове. Не видях напрегнати лица, не видях сведени глави, не видях лица, излъчващи досада или умора. След половин час предадохме куфарите си и трябваше да преминем през проверката на ръчния ни багаж. Събух обувките си, съпруга ми извади лаптопа, свали колана си и мина след мен. След като взех дамската си чанта и обух обувките си се огледах и не виждах съпруга ми. Изведнъж го съзрях с разтворени ръце и крака, с разкопчана риза. Един доста едър служител на летището стоеше до него. Опитах се да приближа, а служителя ми направи знак да остана на място. После се обърна, а съпруга ми се опита да направи крачка. Служителят светкавично се обърна и му направи знак да остане неподвижен. Изтръпнах. Изведнъж видях как нещо пропищя, съпруга ми извади нещо от джоба си, а проверяващия видимо въздъхна. Всъщност при преминаването си, съпруга ми бе активирал детекторите за метал, бе разкопчал ризата си, за да покаже златното си кръстче, бил пребъркан, но отново детекторите не спирали да пищят. Оказа се, че съпруга ми бил прибрал дъвки, обвити във фолио в джоба си.
До самолета трябваше да стигнем с автобус.
Сред пътниците имаше 5, 6 деца, а най-голямото от тях бе на видима възраст 10-12 години. Децата пътуваха без придружител и очевидно служителите знаеха това. След като всички други бяха влезли в автобуса, шофьорът остави отворена само първата врата и отиде и прудружи децата, като ги настани близо до себе си. Не искам повече сравнения, не мога повече, забранявам на мозъка ми да мисли.
Летяхме с малък самолет, мисля, че се нарича джет.
Да се лети е прекрасно
Учудих се, когато стюардесата предложи напитки, въпреки че полета щеше да продължи малко над час. За секунда се притесних, че съпруга ми няма да може да си поръча нищо и че може би трябваше да й кажа да му даде вода, но се отказах толкова бързо колкото си го помислих. Българите може и да искаме да се възползваме от всичко, което е “аванта”, но аз не искам. Без чаша сок или бира или вода нямаше да му се случи нищо фатално. След окончателното спиране на самолета отново прозвуча съобщение, но този път го разбрах. Казваха децата, който са сами на борда да изчакат слизането на останалите пътници. Еееее, писна ми, нали забраних на мозъка си да прави сравнения.
Летище Тарб е малко летище,
по-малко и от софийското, имаше един терминал. Дори се превдижихме пеш до лентата за багаж. Излязохме от летището и видяхме как повечето хора се качват в автомобили и летището бързо се опразни. Не виждах такси, оглеждах се, бях чела, че някъде тук има автобусна спирка, но не виждах автобус.
Решихме да се върнем на летището и да попитаме някой. Летището беше празно. Беше около 18.00 ч. Изведнъж съзрях в един ъгъл надпис за коли под наем. Някакви пасажери очевидно наемаха кола и подписваха нещо. След като свършиха попитах служителката как да стигнем до Лурд, а тя ми посочи мястото, от което току-що идвахме, попитах я следващия автобус кога е, тя отвърна: “не знам” и бързо прибираше някакви документи.
Бях объркана и вече незнаех какво да правя, когато зад нас видях един тъмнокож господин с изискан костюм. Той попита същата служителка, тя му отговори нещо твърде бързо, за да разбера и отново посочи същото място. Аз го погледнах и казах: “Господине, извинете, аз говоря лошо френски, а той се усмихна и каза: „Чух.” Господине, а вие до Лурд ли отивате?
Той потвърди.А искате ли да хванем такси заедно? Нямаше време да питам съпруга ми, усещах, че постъпвам правилно. Попита ме в кой хотел сме ние,извади таблет, провери нещо и се съгласи. На мястото, от което очевидно трябваше да хванем такси имаше още две семейства. Едното очевидно азиатци, другото с европейски черти, но не бяха французи.
Нашият придружител отиде при тях и заговори на английски. Те му обясниха, че чакат 2 таксита. Той отвърна, че “ние сме трима”. Размениха си някакви реплики, дойде при нас и ни каза, какво бе разбрал. Изведнъж при нас се появиха три автомобила. Бяха тъмносини и ако не видиш табелата трудно ще познаеш, че това са таксита. Нашият придружител дойде при мен и каза:”съжалявам госпожо, аз няма да пътувам с вас”. Той тръгна към другите две групи, но изведнъж и двете семейства поклащаха глави. Шофьорът на едното такси ни извика с ръка, а когато видя какво се случваше с “нашия приятел” извика: „господине, елате тук”. Погледна ме, а аз се усмихнах.
В таксито “нашия приятел” разговаряше свободно на френски, а аз разбирах тук-таме от разговора. Той каза на шофьорът, че той е “вторият”, че първо трябва да ни остави нас. Когато пристигнахме пред нашия хотел, съпругът ми извади 30 евро, а шофьорът на таксито му обясни с жестове, че сметката дотук се поделя на две и си взе банкнота от 20 евро. Понечи да върне около 2 евро, но съпруга ми махна с ръка. “Нашият приятел” се обърна към мен и ми каза нещо, но аз не разбирах. После той повтори и аз разбрах, че ако искам можем да се уговорим с таксиметровия шофьор за връщането си. Съпругът ми бе вече навън и бързо му казах, че ще се уговорим за връщане.
Последва ново изпитание за спътниците ми
Накрая шофьорът написа 29.06, фамилията ни и се разбрахме за 09 часа сутринта, а за 30 минути ще стигнем до летището./поне така разбрах/. Казах на “нашия приятел”, че той е нашия бон шанс, а той искрено се усмихна. Влязохме в хотела, поздравихме едва, едва и аз казах на съпруга ми да ми подаде ваучерите. Направих го на български. Дамата от рецепцията започна на френски:”една стая, за две нощувки, със закуски”. Аз отвърщах: “да, да, да”. Бях твърде уморена и тогава тя ме погледна и изрече:
„Абе щом сме българи ще се разберем“
Невероятно! Рецепционистката беше българка! За първи път в днешния ден се радвах на нещо българско. Попитах я може ли да говорим на български и тя ми обясни, че това ѝ е разрешено. Каза ни, че от няколко дни знаела, че ще пристигнем и честно казано много се вълнувала, защото за първи път в този хотел ще отседнат българи. Обясни ни, кога и къде ще закусваме и ние се отправихме към стаята. Беше горещо, а в стаята ни нямаше климатик. Видях, че имаме тераса и побързах да отворя вратата. Едва сега проумях: “ние сме в Лурд.” Казах на съпруга ми:”виж ние сме тук.
Ние сме в Лурд!
Ние успяхме,въпреки трудностите,ние сме в Лурд,въпреки българите и Астрал-Холидейз”. Бях прочела, че в хотела има безплатен Wi-Fi за цялата сграда и веднага се опитах да се свържа, но не успях. Изискваше парола. Слязох до рецепцията и се извиних, че нещо май не съм разбрала, но не успявах да се свържа с интернет. Рецепционистката се извини, че не ни е дала достъп, даде ни нещо като касова бележка с паролата. Тя беше много мила, явно от дълго време не живееше в родината.
Обясни ми, че всяка вечер има нещо като литийно шествие/аз всъщност знаех това/, обясни ми от къде да си купим свещи, че свещите са всъщност евтини-около 50 цента, че водата се налива безплатно, макар че се продават и шишенца. Каза ми непременно да посетим и подземната катедрала, дори ми предложи билети за кинопрожекция. Безплатни билети за филм, свързан с Лурд. Аз обаче отказах, все пак филма бе преведен на 4 езика, но ние не владеехме нито един. Покрай нас мина млад господин, а тя ме посочи и му каза, че съм българка. Той възкликна и се усмихна широко. След минути чувствах, че трябваше да направя нещо. Та аз съм българка и дори не се замислих, когато смъкнах на рецепцията две вафли в пластмасова чинийка. Едва сега се замислям, че може би сбърках, може би злепоставих нашата сънародничка.
Лурд, хотелът, в който отседнахме
Лурд, хотелът, в който отседнахме
Имах връзка с интернет. О, чудо! Веднага написах мейл до Астрал Холидейз. Исках да им се обясня по български, но се огледах… та аз съм в Лурд, в „светилището на Европа”. Написах им, че трябва да направят нужното и възможното да ни дадат телефонни номера на трансфериращата ни компания. Написах им, че имаме проблеми с телефоните, че сме пристигнали в хотела и очакваме отговора им по мейл, написах им също да се постараят да осъществят заплатения от нас трансфер поне в обратната посока.
Наближаваше 21.00 часа, местно време. Бяхме уморени, но трябваше да намерим сили. Имахме твърде малко време, за да лежим в стаята. Излязохме от хотела с намерението само да огледаме градчето, но постоянно се разминавахме с хора, носещи свещи. Бяхме гледали качените в интернет клипове от процесията и познахме свещите. Вървяхме по тесните улички, а от двете ни страни бяха главно магазини за религиозни сувенири.
Пътят към „Светилището“
От това,което бях видяла в интернет бях останала с впечатлението,че в Лурд няма бордюри.Да,да,ама не.
Има бордюри, но не като нашите. Бяха ниски и без ръбове, но не бяха и наклонени. Всъщност бяха леко извити. Извити, защото, когато инвалидната количка трябва да слезе или да се качи, то на инвалида трябва да не му е дисконфортно. Спомних си софийските улици. Тази, по която ми се налагаше да минавам всекидневно, не просто имаше бордюри. Тя винаги бе заета от автомобили. Парадоксалното на нашата улица бе, че шофьорите имаха къде да спрат, дори да паркират за продължително време безплатно, но те трябваше да спрат до парка, тоест на тротоара на ул. Цар Симеон. А тук? Дори нямаше наклонен под ъгъл бордюр. Ех, българино…
Светилището на една ръка разстояние
Към катедралата
Знаехме къде се намира „Светилището”, знаехме и накъде да вървим
Купихме свещи, спирахме за неповече от минута, за някоя и друга снимка, когато съзряхме величествената катедрала. Светилището бе разделено с нещо като алея. Виждахме,че хората пред нас вървяха само от едната страна и все още не забелязвахме защо.Минахме покрай място с множество кръстове,но всеки кръст бе различен.
Някои бяха надписани, други изрисувани с образа на Христос, имаше и такива, които приличаха на корабен рул, имаше такива с внушителни размери и мънички, сякаш току-що издялани от детска ръка. После преминахме покрай алеята, заградена с въжета, а там имаше някакви табели, на които ние не обърнахме никакво внимание, защото от другата страна забелязахме процесията.
Една процесия от многото ежедневни извън графика на календарните празници
Господи!
Боже! Боже, какво бе това!
Най-отпред вървеше младо момиче, облечено като медицинска сестра. Носеше нещо като факел, след нея вървеше мъж, носещ голям, но изчистен кръст, а след тях още едно момиче с факел, отново облечено като медицинска сестра. На около десетина крачки след тях около 20-на човека, главно мъже носеха на рамената си осветена мраморна статуя на Божията майка. Мъжете носеха житки, на които можеше да се различи надписа:”болница Лурд”.
Следваше още едно младо момиче, носещо факел, а след това вървеше жена, облечена в национална носия. След нея вървяха двама човека, носещи знамена. Едното знаме бе на Испания, след тях няколко медицински сестри, а след тях… десетки, не май бяха стотици хора в инвалидни колички. Всички те бяха с придружители.
Повечето придружители бяха млади-медицински сестри или млади мъже с жилетки „болница Лурд”.
Имаше различни колички, за първи път виждах такива, при които придружителя трябваше буквално да тегли болния отпред. Приличаха на мънички каручки, които бяха теглени от хора. Всички хора в инвалидните колички носеха свещи и всички държаха свещи в двете си ръце. Бяха толкова много, че за момент си помислих, че това е „специална” процесия, само за болни и само за духовни лица.
Знаехме, че процесията ще завие в един момент,че участниците ще започнат да обикалят ес-образно, но не ни беше ясно кога ще се случи това. Огледахме се и видяхме, че всъщност участниците в процесията тръгваха от наклонен път, които очевидно се изкачваше до катедралата и после се спускаше и първите, които бяха направили това носеха на раменете си Божията майка. Около катедралата имаше наредени млади хора, които държаха нещо като факли. Бяха застанали от двете й страни на разстояние около два метра един от друг и както по-късно щяхме да разберем показваха ес-образното движение на поклонниците. Решихме да си намерим място, от което да наблюдаваме всичко спокойно и едва сега видяхме, че в близост до катедралата бяха опънати огромни червени въжета. Решихме днес да наблюдаваме, а утре вечер да участваме.
След многото инвалиди вървяха хора от цял свят. Някои бяха особено колоритно облечени. Сякаш това, което бях видяла на Шарл-де-Гол го виждах отново и отново. Някои от поклонниците носеха националните си знамена. Разпознах хърватско, полско, италианско. Имаше хора с азиатски и индуски черти. Имаше и много тъмнокожи. Процесията се движеше и звучеше песнопение, в което се възхваляваше Божията майка. Добре, че бяхме прочели и чули песента в интернет преди дни. Успяхме обаче да научим само припева вкъщи, където се пееше:Аве, Аве, Аве Мария. Процесията зави веднага след въпросните табели и мина покрай нас.
Пътят на процесията,„маркиран“ с червени въжета и млади хора – Лурд, Франция
Абе, за тия младоци кръчми няма ли
Това не може да се опише. Това е необяснимо.
Процесията на Божията майка, а след нея инвалидите
Няма как да не забие сърцето ти, няма как да спреш сълзите си. Не е възможно. Боже, колко мъка има на тоя свят, мислиш го, плачеш и в същото това време не изпитваш ни най-малко чувство на гняв.
В този миг забравяш дори кой си. В този миг отваряш сърцето си и казваш: "Господи, прости на нас-човеците, прости ни, защото ни обичаш.!"
Процесията спря за миг и тогава един господин с надпис на жилетката „Болница Лурд”, показваше някакви посоки.
Всъщност… Божията майка трябваше да премине ес-образното очертание, очертано с факли от млади хора, а инвалидите щяха да бъдат наредени в редици. Процесията продължи, а този господин сякаш правеше коридор за бързото предвижване на инвалидите. Не всички инвалиди бяха най-отпред. Сред другите поклонници също имаше. Явно първите бяха тук организирано, а другите бяха дошли със семействата си. Там, където бяхме застанали процесията спираше и в момента, в който този ръкомахащ господин забележеше инвалидна количка, всички се отдръпваха и болният бързо заемеше мястото си.
Когато пеехме Аве Мария /е,някои пеехме само припева/ всички вдигаха ръце, държейки свещите. Трогателно е да видиш инвалид с вдигнати ръце със свещи. Чувах как звучеше молитва на няколко езика. Не можех да бъда сигурна, разбира се, но нямаше друга причина, поради която да чувах как свещеника, който не виждах говореше на френски, испански, италиански. Може би четеше евангелски текст, но каквото и да бе, то прозвуча на няколко езика, защото явно някой бе си спомнил, че „в началото бе словото”. И докато стояхме и наблюдавахме видяхме, че червените въжета бяха смъкнати на земята и част от хората се включваха едва сега в процесията. Решихме да го направим и ние.
Множеството от хора обикаляше ес–образно, вдигаше свещите си и пееше. Забелязах дори две млади момичета,които се снимаха със свещите сред процесията. Изглеждаха щастливи.Бяхме сред последните участници в процесията,но не бяхме последни.Зад нас се редяха все повече поклонници.
Изведнъж чух как свещеника каза нещо, което завършваше с: „бон нюи”/лека нощ/ и хората около нас се прекръстиха и започнаха да се обръщат и да се ръкуват и прегръщат. Въпреки че се прекръстихме не с цяла ръка и в обратната посока и въпреки че това бе забелязано от хората около нас никой не ни погледна критично. Мъжът до съпруга ми подаде ръката си и се ръкува с него,хората пред нас и зад нас също искаха да направят това.В този миг имаше нещо във въздуха. Нещо, което може би можеше да се нарече надежда. Сред множеството свещи и усмихнати лица ми се струваше, че всичко, което поискам ще ми бъде дадено.
Това беше надежда.
Това всъщност бе безгранична Любов, това всъщност бе истинска и чиста Вяра.
Това бе Лурд
Майко Божия…
Огледахме се и видяхме, че част от поклонниците оставят свещите си пред статуята на Божията майка. А тя бе толкова красива с приведена глава и с броеница в ръка. “Майко Божия, ти която си била човек, ти която знаеш какво има в моето майчино сърце, ходатайствай пред нашия Бог за изцелението на моя син”-казах си това и оставих свеща си.
Бях щастлива.Бях неописуемо щастлива,сякаш усещах,че моя син е вече здрав.Защото там,в този миг,аз наистина знаех,че той е закрилян и обичан и знаех,че Господ бди над него.
Прибрахме се в хотела, а във фоайето група мъже гледаха полуфинала между Португалия и Испания на европейското първенство по футбол. Срещата беше към края си и докато се приготвим за лягане чувахме възгласи на запалянковци. Навярно възгласите идваха от хора с различна националност, защото в зависимост от резултата се дочуваха ту едни, ту други. Очевидно в момента в Лурд имаше и испанци и португалци.
Срещата завърши, а градчето бе огласено от клаксони и радостни възгласи. Испанците в Лурд ликуваха. Ликуваха по същия откровен начин, по който преди часове грееха осветените им от свещите лица на процесията. Явно Лурд беше не само “Светилището”, явно обикновеното също имаше своето място. Странно съчетание между мистика, преклонение и ежедневие. Може би не беше странно, може би всичко това е нормално, защото бе обвито в най-чистото и най-истинското нещо.
А има ли по-чисто нещо от Вярата и Любовта?
Продължението следва в
Хора и „хора“ (2): Светилището в Лурд
Автор: Ирина Митева
Благодариме ти,скъпа Ирина,за прочувствената изповед на една Майка,отдала Любовта и Живота си изцяло в жертвена служба на детенцето си,и защото си предоставила живота и изцерението му и собствения си живот в ръцете и волята на Богородица и Исус,ние ще те възнаградим с помощта на Свещеният шифър,който ви разкриваме чрез
ТАЙНАТА НА СВЕЩЕНИЯТ БЪЛГАРСКИ ЕЗИК-част 1 и 2 в постингите ни
bezistena.blog.bg/history/2013/05/24/tainata-na-sveshteniiat-bylgarski-ezik-chast-1.1113546bezistena.blog.bg/history/2013/05/26/tainata-na-sveshteniia-bylgarski-ezik-chast-2.1114061
и всички други документи от блога ни,
с познание за истинската Богородица и истинския Господ Бог Исус,за да ги потърсиш за цялостното изцеление на детето ви,като първата крачка е да се познаеш чрез личния ти Кабала–хороскоп,че си от Тяхното свещенено родословие!
Детето ти също!
ИРИНА МИТЕВА=Богиня Матара=Богиня Диана Мария–
активирана генетична потомка на Богиня Диана,Великата Богиня Майка Мария,явила се на Българите преди 2000 години в аватарния си образ и проявление като Мария Мгдалена,манипулирана от псевдо–Исусовата църква като Богородица–"майка" на Исус Христос,Който пък е Господ Бог Отец Съ–Творецът и Съ–Демиургът на световете заедно с Богинята Майка.
Ето и поредното потвърждение на твоето прозрение,че множеството „случайни съвпадения” на вашето поклоническо пътуване до Лурд са по Божията воля:
SEBASTIE=Богиня Диана и Исус–
името на хотела,в който бяхте отседнали в Лурд,наречено по името на Свети Себастие,който е Българин,Богомил,генетичен потомък на Исус и Мария Магдалена,от който род си и ти!
+
+
+
+
+
+
+
+
.jpg)
И нека още веднъж се включим с факли и свещи в ръцете в S–образната процесия и последваме S–образното обикаляне,за да прочетем по този начин поредното уникално секретно херметизирано писмо,което ни изпращат през цензурата нашите Посветени предци–Богомилите от Франция,когато са установявали тази традиция,за да може да се напише чрез нея с помощта на инструментариума на Свещения шифър един от основните династични рептилски хералдически символа на династията Дуло на Исус, както и че Бог Исус е Българин :
S–ОБРАЗНА ПРОЦЕСИЯ=ПРОЦЕСИЯ на Исуз Вер (Змей)–
конфигурална жива пластика,очертаваща гигантската змейска хералдика на Българския жречески род Дуло,състоящ се само от генетични потомци на Исус,чиято животинска календарна хералдическа символика е Змей и неговите общо 12–синонима в Българския език:
Вер,Ел,Ламя,Змия,Дракон,Хала,Гала,Кала,Хидра,Селен,Слав
S–ОБРАЗНА ПРОЦЕСИЯ=Сина на Цар Бог Исуз Вер (Змей)–
Божият Син,Спасителят
S–ОБРАЗНО ОБИКАЛЯНЕ=Бог Исуз е Бълкарин!
Тъй като в разказа се споменава една туристическа фирма,не винаги в положителен контекст, то нейните представителите спокойно могат да добавят в коментарите тяхната гледна точка, въпреки, че не това е важното в настоящия разказ
Приятно четене:
Ave Maria
patepis.com/
Хора и „хора“ по пътя до Лурд във Франция
patepis.com/
по пътя до Лурд във Франция
За българите, за инвалидите, за вярващите, за доброволците, за надеждата…
Пещерата на Богородица нан–стоп 24 часа на живо
Ако след стартиране на видеото картината на екрана е замазана и не се вижда, придвижете с няколко минути надясно със стрелката времето на червената времева линия под екрана и предаването ще тръгне
Иска ми се да започна описанието си на Лурд и за пътуването ни до там и обратно с нещо положително. Това пътуването всъщност ме промени. Накара ме да осъзная, че в света има много, много човеци. Не брой хора, а човеци. Истински човеци – тоест бозайници, притежаващи милосърдие. Иска ми се да нарека множеството „случайни съвпадения” по друг начин освен Божия воля. Иска ми се един ден да се смея над всичко това, но първо трябва да го разкажа.
Всичко започна на 22 май 2012 г в една нетолкова приятна нощ за България
(Пернишкото земетресение – бел.Ст.)
12-те години със сина ни бяха оставили своя отпечатък върху нас. Съпругът ми от години нямаше пълноценен сън, беше научил организма си да спи само при възможност.
Сменяйки каналите бе попаднал надокументален филм за градчето Лурд в южна Францияи бе пленен от множеството хора, смятани за неизлечимо болни, свидетелствали, че изцелението им се дължи на посещение в Лурд. Бе запленен от факти, оспорващи скептичните мнения, опиращи се на грешна диагноза, самовнушение и тн и тн. Бе силно впечатлен, при споменаването на изцеления при хора с неработещо съзнание:най-често хора в кома, при новородени и т.н. Филмът бе свършил, а у него напирали много въпроси, когато изведнъж стените се раздвижиха. Той ме събуди, а аз видях как полюлея се поклащаше. Това бе тежка нощ за България.
Вечерта, след като се прибрахме от работа, съпругът ми сподели какво бе видял, дори назова името на телевизионния канал, по който бе излъчен филма. Странно, макар да не бяха планирани промени в пакета от канали на нашия доставчик, този канал вече бе недостъпен.
Съпругът ми бе непреклонен, че ще отиде до Лурд
Нямаше никакъв план. Не бе ясно как ще се осъществи пътуването, къде ще преспи, на какъв език ще общува и не на последно място с какви пари ще стигне до Лурд. Бе убеден, че по време на отпуската му-тоест след около месец той трябва да отиде до Лурд. Опитах се да го разубедя с логични и нетолкова логични въпроси. Казвах му: “Та ти си вярващ човек и знаеш, че Господ е навсякъде. Не е нужно да отидеш на другия край на света, за да усетиш Божието присъствие”, но думите ми останаха нечути.
Свързах се с една моя „виртуална” приятелка, с български произход, живееща отдавна в градче до Париж. Тя ми обеща да проучи как може да съдейства и още на следващата вечер бе готова с план, но… Планът ѝ включваше организиран превоз от дома й до Лурд, организирани нощувки, няколко дневен престой. От нас се изискваше да се предвижим до Париж. Много съобразително бе попитала и за цената и бе обяснила, че средствата са от значение за нас. Католическата организация, с която се бе свързала и бе обяснила, че ще ни отпуснат „едва” 150 евро, но съпруга ми ще трябва да си поеме сам разходите. Цялото пътуване, включително нощувки за около седмица, храна и пътуване до Лурд щяха да струват не повече от 500 евро. От организацията дори уточнили, че за въпросните 150 евро не искат никакъв документ. Единственото, което ни притесняваше обаче бе датата на пътуването-началото на август. Не, ние не можехме да чакаме август. През август може би щеше да бъде твърде късно, съпругът ми трябваше да замине в края на юни. Уви, организираното пътуване от страна на тази организация било веднъж годишно, така че нямаше как да се възползваме и тръгнахме да търсим друго решение.
Четях във френски сайтове за Лурд.Естествено с Гугъл преводач. На български открих едва няколко статии във всекидневници преди години, няколко пътеписа, в които хората бяха част от организирани пътувания. Пътувания под покровителството и със съдействието на организации, нямащи нищо общо с България. От сайтовете разбрах, че Лурд може и да е малко градче, но е вторият по посещаемост град във Франция. Четях, че около 6 милиона туристи от десетки националности посещават целогодишно това място, но въпреки това информацията на български и в български сайтове бе твърде оскъдна. Казах си:”може би е нормално, все пак ние сме православни”. Информацията за многолюдните посещения ме обнадежди до такава степен, че смятах, че докато изпия кафето си, ще намеря десетки български туроперотори, предлагащи пътуване или екскурзия или нещо си до…„Светилището на Европа”
След няколкочасови търсения и посещения в какви ли не туристически сайтове установих, че Лурд е непозната за нашите оператори дестинация. Открих едва един неработещ сайт, включил в програмата на 10-дневна обиколка из Франция и Лурд, но както по-късно разбрах, това предложение е било актуално преди 10-15 години. Признавам си, отказах се. Последваха нови опити за разубеждение на съпруга ми, с убедителните аргументи, че това пътуване без да говориш поне малко английски, без да говориш поне малко френски, без да имаш пари, без да си стъпвал на летище и без никакъв опит в пътуване зад граница е невъзможно. Той обаче се съгласи само с един аргумент. След като преди 15 години аз говорих и разбирах френски, трябваше да го придружа. Аргументите ми, че все едно не съм го учила този език, че всичко съм забравила, че имам нужда от учител, който струва пари и т.н. не успяха. Ставаше все по-трудно. Ще пътуваме двамата, а единственото, което притежавахме в изобилие бе дългове и умора. Започнах нова битка. Проучвах как да стигнем до Лурд. Сглобявах варианти:летище-влак-хотел, летище-летище-влак, нискотарифни авиокомпании, гари, електронни билети, резервации в хотел. Оказа се, че най-изгодно бе да летим до Париж, после да хванем влак до Лурд и да отседнем в двузвезден хотел. Но….колкото и да си превеждах сайта на една от гарите в Париж не успях да разбера как точно да си купя електронен билет. Четях и се запознавах и с информация за инфраструктурата на Париж и изведнъж осъзнах, че едва ли ще се справя в мегаполиса. Притесняваше ме най-вече пътуването от което и да било летище до гарата. Ами ако объркаме гарата?
С изненада открих, че гарите в Париж нямат връзка помежду си. Споделих притесненията си с моята виртуална приятелка и тя бе абсолютно категорична, че човек знаещ английски може да се справи без никакъв проблем. Защо обаче тя бе решила, че аз или съпруга ми-родители на дете с увреждане в България сме имали време да научим английски? Отказах се и от този вариант. Не виждах решението, когато един ден в службата ми се обади бившия ми изпълнителен директор. Бе се обадил по незначителен повод, но докато разговаряхме изведнъж се досетих, че той бе обиколил голяма част от Европа. Попитах го как да постъпя, след като искам да отида до град, неизвестен на нашите турооператори, но същевременно посещаван от хора от цял свят. Не споменах града, само държавата и тогава той ми даде отговора. Бе категоричен, че щом съм толкова неуверена бих могла да поискам от някоя по-голяма туристическа компания организация на така наречените индивидуални пътувания. Това разбира се, щяло да струва малко по-скъпичко. Препоръча ми Астрал-Холидейз. Много пъти ще спомена името на тази компания, защото в тази компания бяха любезни, търпеливи и интелигентни. Но в тази компания работеха… българи. А българинът си е… българин. Спомням си как започнах разговора със служителката. Казах й: „Ние сме българи. Ние за съжаление никога не сме напускали България. Ние не владеем френски, ние не владеем английски, всъщност знаем само български. Ние обаче трябва да стигнем до Лурд, Франция. Нямаме претенции за транспорта, нямаме претенции за звездите на хотела, но бихме предпочели цената, която ни предложите да е възможно най-ниска. Искаме да се съобразите с всичко това и да ни отговорите категорично:можете ли да ни организирате индивидуално пътуване, с две нощувки в Лурд между 20 и 30 юни, тоест след около месец“
Служителката в действителност прояви заинтересованост. Не знаеше къде е „Урд”, не знаеше и с какво бе известно градчето, но ни увери, че в следващите 3 дни ще ни изпрати няколко предложения. На четвъртия ден обаче, все още не получавах предложенията и си позволих да звънна до компанията. След 30 минути вече имах две оферти. В тях се уточняваше начина на плащане, факта, че цените са ориентировъчни, бе организиран и индивидуален трансфер, предвид невладеенето на езици от наша страна. Но…аз също съм българка
Когато се вгледах в офертите всъщност видях, че „усета към детайла” въобще липсваше в предложенията. Предлагаше ни се например да кацнем в 22.35 часа на летище, което е между Лурд и Тарб, а летището бе представено като летище Лурд. Предлагаше ни се да отседнем в хотел, неработещ с 24 часова рецепция, въпреки часа на кацането ни. Нямаше предложен трансфер между летището и хотела./което всъщност е нормално, ако си мислиш, че това е летище Лурд и ако не си прочел, че това е всъщност много малко летище, от което трудно можеш да си извикаш такси, а автобусите са рядкост/Предлагаше ни се да пътуваме само със самолети и никой не бе притеснен от факта, че между двете летища в Париж имахме около 9 часа престой. И една чисто българска подробност… влаковете, автобусите и нискотарифните компании не съществуваха в офертата. Бе предпочетена доста по-скъпа авиокомпания. Може би сайтовете, в които аз влизах/около 10-на/ всички имаха подвеждаща информация, но цената на нискотарифните компании за 2 души възлизаше около 150 евро, а на предложената авиокомпания около 400 евро. Написах мейл до Астрал холидейз и доста остро обясних, че когато човек отива при професионалисти, очаква професионализъм. Не искам да проверявам офертите и информацията в тях. Престоя на летищата, възможността за неработеща рецепция, късното кацане без трансфер…това определено бяха доста важни детайли за човек неговорещ английски или местния език. Дори им го написах:не владея английски/което си беше самата истина/, както и френски/което не беше съвсем така/. Не се побирах от гняв. Високата цена, не я коментирах.
Потърсих друга агенция, но от другата агенция всъщност намериха елегантен начин да ми откажат. Изведнъж дамата, която организираше индивидуални пътувания се бе разболяла и естествено нямаше кой да я замества.
Осъзнах, че времето лети, а ние се лутахме без резултат.
Трябваше да приема, че организацията по пътуването ни ще бъде направена от Астрал Холидейз. След „прецизните” им първоначални предложения обаче разбрах две неща:
Ще ми предложат възможно най-скъпия вариант и
Ще изпуснат някой „маловажен” детайл.
Прегладахме и предложените дати в офертите и решихме да ги сменим докато не са направили резервации за самолетните билети. Последваха нови разговори, нови проверки от моя страна, когато най-сетне се споразумяхме как ще бъде организиран транспорта и престоя ни в Лурд и обратно. Тръгване от София в 06.55 на 27 юни 2012, кацане в Париж на Шарл де Гол в 08.50/местно време/. Следваше индивидуален трансфер между летище Шарл де Гол и летище Орли, откъдето след 8 часа престой трябваше да излетим и съответно да кацнем на летище Тарб/между гр.Тарб и гр. Лурд/ в 17.35/местно време/. Предложеният хотел бе представен като тризвезден, а всъщност бе двузвезден, но това не бе от значение за нас. Бе ни предложен и индивидуален трансфер от летище Тарб до хотела в Лурд, който предвид часа на кацане и ориентировъчните цени в офертата отказах. Четях отново и отново и все още недоумявах защо не ни е предложено да пътуваме с влак от Париж до Лурд, защо трябва да чакаме 8 часа на едно летище/защото щом не владеем език очевидно това ще правим/, защо вместо да слезем на гара, която се намира в града, трябваше да кацнем на летище, което се намира на 15 км от Лурд. Но… от друга страна ясно осъзнах, че едва ли друга турооператорска компания би ми предложила нещо различно, когато разговора започваше с изречението: До къде? До Урд? Къде е това?
На 29.06.2012 г. трябваше да тръгнем отново от летище Тарб в 11.05, да кацнем на летище Орли в Париж, следваше индивидуален трансфер до летище Шарл де Гол, откъдето трябваше да излетим след 6 часов перестой и да кацнем на летище София в 22.35 часа. След като изразих съгласието си ми бе обяснено, че трябва да платим вече окончателните цени на самолетните билети и част от трансфера до 3 дни. До 2 дни преди заминаването трябваше да доплатим останалото. Пътуването ни, заедно с настаняването ни в хотела и закуската възлизаха на близо 1300.00 евро. Ами сега? Трябваше да намерим тези пари. Нямахме роднини, приятели, близки, които да могат да ни помогнат. Имахме и доста задължения към банките, но…”случайно” се досетихме за две кредитни институции, в които лихвата бе меко казано плашеща, но поисканите средства биваха отпускани бързо. „Случайно” и двете кредитни институции отпуснаха около 1000 евро, с които успяхме да купим своевременно самолетните билети и да платим част от трансферите. Беше ни съвсем ясно, че лихвите при този вид кредитиране по всяка вероятност щяха да доведат до намаляване на броя на храненето ни в следващата година.Но си спомням как веднъж си казахме:но това пътуване всъщност може да ни лиши от….стотиците левове давани в аптеките за нашето дете. И тези левове не бяха давани за неговото излекуване, а по-скоро бяха опити за съвместното ни съжителство.
Три дни преди дългоочакваното пътуване отидохме до Астрал Холидейз. Платихме остатъка и една от служителките любезно ни поддаде ваучерите за пътуването. Написа ни и спешен телефон в България за връзка с тях. Обясни ни, че можем да набираме този номер 24 часа в денонощието от всяка точка на света. Показа ни кои ваучери за къде са, кои за шофьора на индвидуалния трансфер, кои за нас, кои за хотела и ни пожела успех.
И така… заредихме се с полуфабрикати, с разтворимо кафе, с минерална вода и няколко сандвича и затворихме двата куфара. За съжаление не успях да проведа дори един урок с учител, който да ми помогне поне мъничко с езика. Заредихме се с два разговорника, с лаптоп и тръгнахме.
На 27-и, два часа преди полета за първи път видяхме терминал.
Терминал 2 на летище София
Влязохме, но честно казано не знаехме какво да правим и къде да отидем. Огледахме се, но на информация нямаше никой. Все пак часът бе 5 сутринта. Може би това е нормално. След като попитахме двама служители на летището се наредихме на една опашка, но докато чакахме не спирахме да се оглеждаме и изведнъж видяхме на екрана, че сме се наредили на опашка за полет за Брюксел. Очевидно бяхме сбъркали.
Пообиколихме малко и изведнъж видяхме името на компанията, с която трябваше да летим. Едно момиче взе разпечатките на електронните ни билети и с помощта на някакво устройство ни връчи бордните карти. Паспортният контрол, свалянето на колани, обувки, изваждането на лаптопа всичко премина успешно и най-сетне се озовахме на гейта. Направи ми впечатление, че другите пасажери не говореха на френски, повечето използваха английски, а по-малка част български. На борда на самолета една от стюардесите се усмихваше на всеки пасажер и казваше: „доб’р ден”. Стори ми се мило. Колко ли е трудно за една французойка да изрече този поздрав и все пак личеше, че даваше всичко от себе си.
Самолетът набираше височина, а слънцето току-що се бе показало на хоризонта. Скоро бях дочула репликата: Когато погледнеш света от очите на Господ, осъзнаваш колко красив е той и колко малък си ти. Спомних си тези думи. Сега София ми изглеждаше красива, а аз наистина бях много, много мъничка.
Да летиш е прекрасно
Самолетът беше почти празен. Никой не говореше. Очевидно, повечето пасажари не летяха за първи път, но сякаш всички чувстваха необходимост да замлъкнат и просто да се наслаждават на полета. Чуваха се само съобщенията, които звучаха на френски, на английски, а част от тях и на български. Беше минал около час и един симпатичен стюард сервира закуската. Никой не говореше силно, просто тихичко разменени реплики главно на английски. Към мен той се обърна с “мадмоазел”/което всъщност не ме учуди, защото знаех, че французите рядко използват “госпожо” , обратно на нас/, но все пак това ме поласка. Попита ме какво предпочитам за пиене, а аз едва промълвих: кафе. Той се усмихна разбиращо. Предложи ми да говорим на английски, но аз отказах някак си. Той пак се усмихна.Мисля, че тази усмивка няма да забравя никога. Толеранс – това определение би му подхождало най-много.
Понякога отделях поглед от прозореца и разгръщах разговорника. Вече си представях как разговарям с чакащия ни шофьор за индивидуалния ни трансфер. От Астрал Холидейз ни обясниха, че човека ще има табела, на която ще пише името ми на латиница. Препрочитах репликите и препрочитах, наслаждавах се на гледката и всичко ми изглеждаше лесно. След закуската обаче трябваше да ползвам тоалетна, а определено не знаех къде се намира тя. Отворих разговорника и зачаках стюардесата да мине покрай мен. Очевидно бе, че тя положи усилие, за да ме разбере, но бавно отговори на въпроса ми. Казах си, не е толкова лесно, но очевидно не е невъзможно. Предстоеше кацане. При окончателното спиране на самолета си спомням как казах на съпруга ми: „виж сега Ганьо 1“ и посочих себе си „и Ганьо 2“ и посочих него.
На излизане решихме да следваме другите пасажери. Знаехме, че някой ще ни чака, но къде ще стане това, а и как ще получим багажа си все още не ни бе ясно. Следвахме колоната, но постепенно нашите спътници се сляха и изгубваха в множество други хора. Успях да забележа едно младо момиче, което бях видяла на летище София. Приближих се към нея и започнах да я питам на български къде да получим багажа си. Тя се усмихна и ми отговори на английски, че не разбира какво й казвам. После посочи себе си и каза, че е португалка, но аз все още я гледах недоумяващо. Съпругът ми възкликна:аааааа, португалка, а тя се обърна и изрече: бразил. Сведохме глави и изчакахме реда си до информация. Когато дойде нашия ред аз/въоръжена с разговорника/ изломотих нещо, което означаваше: „добър ден, ние търсим наш багаж“
Ние имаме още един полет до Лурд. Ние пътуваме с Ер Франс и кацнали сега. Срещу мен седеше строго облечена млада дама, която ми предложи да говорим на английски, но аз поклатих глава. После ме попита испанка ли съм и аз отново поклатих глава. Помолих я да говори на френски, но бавно./тази реплика я имаше в разговорника/. Тази дама изглеждаше невероятно. Бе с прилежна униформа, с лек грим, но най-вече излъчваща спокойствие. Тя започна да говори и за мое учудване аз разбрах, че трябва да завием на ляво, че трябва да слезем по стълбите и после да… нещо си. Не разбирах финала на изречението. Помолих я да повтори последната дума. Тя казваше: льо тран. Премислях: трант е 30, троа е 3. Огледах се, но не виждах нищо, което да подсказва 30 или 3. Бях притеснена. Тогава същата тази млада дама, доре облечена, изискано гримирана ме погледна и каза:мадам, льо тран…повдигна ръцете си, като ги сгъна в лактите и изрече: тудуф, тудуф. Усмихнах се и й благодарих. Толкова години съм учила френски, но всичките ми учители са ми казвали, че влак се произнася трен. Почувствах неудобство, но не от незнанието си. За секунда си представих тази ситуация в родината. Добре облечено младо момиче, което ще вдигне ръцете си и ще каже на неразбиращия чужденец: тудуф, тудуф. Нека не се лъжем, това няма как да се случи в България. Всички българи знаем какво би се случило на чужденци неразбиращи добре български, говорейки непознат за нашите ширини език. Знаем какво ще се случи и това ме натъжи, но… нека да слезем по стълбите.
Имах чувството, че слизахме към някой от входовете на софийското метро
Дочуваше се специфичен звук на преминаващи влакчета. Пред нас се откриха две линии, по които се движеха тесни вагони. От двете страни бяха отбелязани номера на терминали. Попитах една служителка кой влак трябва да хванем и къде трябва да слезем, защото “ние търсим наш багаж” и имаме индивидуален трансфер и после ще се върнем тук отново. Тя ме погледна недоумяващо. Аз отново започнах, като този път се извиних за лошия ми френски. Дамата беше с азиатски черти и бавно ми обясни, че трябва да хванем едното влакче и да слезем на първата спирка. После попита дали съм я разбрала. А аз повторих: “първа спирка” и тя се усмихна.
Влакчето ми напомняше софийското метро. Беше оживено и пътуването продължи колкото между две станции от нашето метро. Имаше разбира се и малки разлики. Във влака беше чисто и осветено. Странно, но никой не се блъскаше. Качващите се не се натъпкваха като че това е последния влак. Огледах се и ми се стори, че видях хора с най-различни черти. Слязохме на първата спирка и аз едва сега осъзнах, че
ние все още сме на летището. Ние дори не сме напускали Шарл-де-Гол.
Следвахме останалите пътници. Сякаш всички знаеха къде отиват и може би това бе наистина така. Изведнъж пред нас се разкри голяма зала с опашка от чакащи. Всъщност опашките бяха няколко, извити и края им не се виждаше. Ако националният ни стадион бе закрит, то със сигурност можеше да се конкурира с тази зала. Забелязахме, че всички се нареждат някъде си, вероятно на края на опашката, който край все още не се виждаше. Чуваха се множество езици. Огледах се:около нас имаше хора от цял свят. Имаше азиатци, африканци, индийци, евреи, европейци. Заслушах се, но не чух българска реч. Не чух дори руска.
Застанах на опашката, но усещах как паниката започва да се приютява у мен. Изведнъж се досетих, че “Астрал-холидейз” ми споменаха, че шофьорът ангажиран с индивидуалния ни трансфер ще ни чака 1 час. Но как ще ни чака 1 час, когато тук имаше между 5 и 6 хиляди човека? Каквото и да направим не бихме могли да успеем за 1 час. Огледах се отново и видях, че част от хората на опашката носят със себе си и куфари. Вече се обърках. Тук ли трябваше да чакаме? Решихме да се обадим на спешния номер в България.
Аз останах да чакам на опашката, а съпруга ми седна на нещо като пейка и се опитваше да се свърже с България. Знаехме, че единият ни мобилен номер включваше 20 безплатни минути в Европа и определено бяхме спокойни, но… незнаехме, че роуминга всъщност трябвало да се “активира” още в родината. Гневът започна да се промъква в душата ми. Не разбирах. Как така 1 час ще ни чака трансфериращия или както там се нарича? От Астрал-Холидейз не бяха ли кацали на Шарл-де-Гол? Не знаеха ли що за летище е това?Ядосвах се и на себе си.
Защо не проверих от някой сайт на туристи колко време се чака на Шарл-де-Гол за багажа. Поне опашката се предвижваше бързо, но бяха изминали около 50 минути от кацането ни. Решихме да потърсим помощ. Съпругът ми остана на опашката, а аз съзрях нещо като информационни гишета и се запътих към тях. В разговорника ми обаче нямаше глава:получаване на багаж от летище Шарл-де-Гол. Видях един господин и повторих проверената реплика: „ние търсим наш багаж. Ние кацнали, а после имаме трансфер до орли и после летим до лурд. Ние не знаем къде вземем багаж”. Мъжът въздъхна, попита ме знам ли английски, после ме попита дали съм испанка, дали съм италианка, но аз клатех глава. Накрая ме попита: каква е вашата националност и аз отвърнах:аз съм българка. Тогава той поклати глава. Изведнъж се огледа и ми каза: „мадам, там има една жена с оранжева униформа, идете при нея. Но, мадам, бързо!“
Изтичах до въпросната дама и й казах:ние търсим наш багаж. Тя ме попита:вие испанка ли сте и когато аз поклатих глава тя бързо отговори:тук преди паспортен контрол. Наистина бързаше, а докато се опитваше да ми обяснява около нея се насъбраха хора, с които тя разговаряше спокойно на… английски. Отидох до съпруга ми, който междувременно бе доста напреднал в реда. Казах му: „виж, мисля, че е тук, но не съм сигурна. Ще чакаме, ще видим“ Той отвърна: “А ако не сме на правилното място?” „Ами ако не сме… отвърнах аз все пак имаме 8 часа до следващия полет, ще измислим нещо”. Мислех си:какъв паспортен контрол, та ние получаваме багажа си? Може би не съм разбрала.
Почувствах се ужасно.
Та аз, та ние,защо водехме толкова затворен живот? Защо нямахме никаква информация? Нима е толкова трудно, ако не си летял никога? Нима нямаше сайтове, нима нямаше приятели, познати и тн, които да бяха летяли и да ни бяха обяснили? Ние си бяхме виновни. Виновни, защото нямаше как да имаме приятели. Ние бяхме родители на дете с увреждане в България – виновни сме. Нямаше никой, който да ни каже, че трябва да активираме роуминга, нямаше и никой, който да ни обясни за някакъв си паспортен контрол, нямаше човек, който да допусне, че има такива невежи като нас в 21 век. Но ние не отивахме на екскурзия. Трябваше да се овладеем. Трябваше да се помолим. И без и поглед да сме си разменяли, помолихме Господ да ни помогне.
Опашката се разделяше на 4, 5 места, после хората показваха документите си на някакви гишета и после се отправяха нанякъде. Огледах се и видях една азиатка с униформа в оранжево. Тя показваше с жестове на част от опашката на къде да поеме. Отидох при нея и отново започнах:”ние търсим наш багаж, имаме индивидуален трансфер, после летим до Лурд.” Тя показа, че не ме разбира. Попита ме знам ли английски, а аз поклатих глава. Идеше ми да изкрещя:та аз съм майка на дете с увреждане в България, кога да го науча вашия английски? Цяло чудо е, че още съм жива, а вие искате да знам английски. Знаете ли какво е да си родител на дете с увреждане в България? Знаете ли, че искате нещо от мен? Но вместо това очите ми се насълзиха, а тя очевидно се смути. Аз започнах:”ние търсим наш багаж и незнаем къде трябва да бъдем”. Тя се усмихна и ми каза: „Тук, тук трябва.”
Стигнахме въпросния паспортен контрол. Когато подадох документите си обаче, мъжът в униформа ми каза нещо, което аз не разбрах. Той отново изрече нещо, което завършваше с “ако обичате”, но аз не разбирах. Той изрече нещо,което ми прозвуча като френската дума “риза”, но този път с категоричен и строг глас. Документите ми бяха пред него, но той не ги докосваше. Съпругът ми подаде своите и той ги прие и чак тогава аз разбрах, че той би желал да извадя личната си карта от калъфчето. След секунди пред нас се откриха ленти, по който се движеха куфари. Това го бяхме гледали по ТВ. На някоя от тези ленти бяха и нашите куфари. Куфарите, с които щяхме да пренесем вода от Лурд, защото знаехме, че течности се допускат само в “чекирания” багаж. Затова бяха важни тези куфари. Затова можех още сто пъти да казвам:”ние търсим наш багаж”. Над лентите имаше екрани, които обозначаваха от кои полети са куфарите по тях. Лесно се ориентирахме, после намерихме изхода и пред нас се откриха множество хора, очевидно посрещащи. Сред тях имаше повече от 20 човека с табели с имена, но както и очаквахме….моето име не бе на нито една табела.
Минахме покрай множеството хора и потърсихме по-спокойно място.
Трябваше да обсъдим какво ще правим. Хубавото бе, че имахме около 6 часа до следващия полет. Решихме за последен път да потърсим човека, с моето име на табелата. Аз останах с куфарите на нещо като седалка, а съпругът ми се върна при посрещачите. Огледах се и виждах как хората разговарят по мобилните си телефони, как други използваха телефони през телефонни кабини. Не разбирах защо нашите телефони не работят. Опитвах се да набера който и да е номер от трите ни налични мобилни телефона. Извадих лаптопа и се опитах да се свържа, посредством устройство за мобилен интернет. Опитах да се свържа и с wi-fi, но и това не се случваше. Успявах да вляза единственно в някакъв сайт на летище Шарл-де-Гол. Междувременно съпругът ми се появи и за съжаление потвърди, че табела с името ми няма сред посрещачите. Нормално, бяха изминали близо 2 часа от кацането ни. От Астрал-Холидейз явно смятаха, че за 1 час при множество полети човек може да се справи с получаването на багажа си. Може би това е така, но не на Шарл-де-Гол в 09.00 часа сутринта и не за хора, нестъпвали на летище. Многократно им подчертавах, че никога не сме напускали България…Все пак това не беше неочаквано за мен, знаех, че “Астрал-Холидейз” ще изпуснат нещо маловажно. Знаех, но нямах време да намеря друга компания. Бяхме заплатили 200 евро за трансфера, но защо ли, щом допуснахме да се доверим на…българи. Сега трябваше да намерим начин да се предвижим до летище Орли, но как да стане това. Хванах се за главата и не виждах нищо, не можех да мисля в този миг. Чувствах се излъгана, но и безкрайно глупава. Чувствах се невежа.
Вдигнах очите си и видях, че точно срещу нас има надпис”информация за туристи”. Прегледах разговорника и се запътих към гишето. Срещу мен стоеше млад мъж с индуски черти. Той ме поздрави, усмихна се и ме попита как да ми помогне. “Ние намерили наш багаж”, така че нямах готова реплика. Казах му:”Ние кацнали тази сутрин. Ние имаме личен трансфер, но човек го няма”. Служителят ме попита говоря ли английски, испански, италиански, а аз клатех глава. Попита ме каква е моята националност и когато разбра изглеждаше притеснен. Помолих го да говорим на френски, но бавно. Той ми каза:
– Спокойно госпожо, сега ще намерим компанията, ангажирана с вашия трансфер. Как се казва френската компания, мадам?
Аз отвърнах:-не зная.
– Госпожо, дайте ми номер, френски номер, за да позвъня на компанията и да осъществим вашия трансфер.
Казах му:
– Аз имам номер на българската компания
– Френски ли е номера госпожо?
– Не, не е.
Служителят сведе очи.
– Госпожо, дайте ми телефонен номер, който може да бъде набран от тук.
Аз пак му казах:
– Ето ви един български номер.
– Госпожо, аз не мога да звънна на този номер и не мога да ви помогна. Съжалявам. Тогава му казах:добре, аз съм загубила трансфер. Как да стигна до Орли?
А той каза:
– За къде?
Аз:
– За Орли.
Той повтори:
– За къде?
А аз разбрах, че не произнасям както трябва името на летището./все пак имах вече опит след тран и трен/и реших да кажа до “летище Орли”.
А той вече разбра и ме поправи:-Аааааааа, Олли.
После ми каза, че има автобус. Автобус три. Попитах го откъде да взема автобуса, а той отвърна нещо, което аз не разбирах.
Той изрече: „тикет, мадам, тикет.“
Този път аз казах: „Аааааа, вие дадете билети.“
Той кимна и каза нещо, което не разбирах. Повтори го, но аз все още не разбирах. После той каза:
– Евро, двайсет.
– АААа, попитах го/мисля, че го направих ясно/двайсет евро за човек, а за куфарите. Той ми каза:-това е за всичко. Двайсет евро за човек с багажа му.
Изрекох:
– Един момент господине, моя съпруг, аз трябва да му кажа.
Отидох до съпруга ми, обсъдихме бързичко и решихме да купим билетите. Но докато се върна пред младия господин се бяха насъбрали хора. Неговата колежка ме поздрави, а аз казах:”аз обясних на ваш…и го посочих с очи”. Тя кимна, а аз продължих: “и аз иска каже на него. Извинете ме”. Тя се усмихна, а аз и казах:”това не лично.” Тя се усмихна и каза:това не е проблем. Докато чаках да закупя билетите си, чух че за около 10 минути този млад мъж, който след моя френски според мен се нуждаеше от дълга почивка разговаряше спокойно първо на английски, а след това на испански. За няколко минути той смени спокойно 3 езика. Спомних си за не един репортаж по българските телевизии как българи владеещи повече от 2 езика стояха без работа. Но дойде и моя ред и наистина не исках да измъчвам това момче повече. Подадох му банкнотите, той попита 2 билета ли, аз потвърдих и смятах, че с това ще приключим, но….Попита ме до кой терминал трябва да стигнем на Орли. Аз го разбрах веднага и уверено отговорих. Той обърна билетите и ми показа с химикал къде се намираме в момента и къде трябва да слезем. Каза ми:”госпожо, внимавайте, защото автобусът обикаля и посочи маршрута на автобуса.” Аз кимнах и се опитах да се усмихна. Каза ми: “автобус 3, разбрахте, нали.” Аз казах: трета спирка, нали. Той отново повтори автобус 3, а спирката е оттук в ляво. Разбрахте къде да слезете, нали? Добре, че имаше преграда между него и мен. Искаше ми се да го прегърна и да му кажа:Ти човек ли си, бе? Знаеш ли в България как постъпваме при такава ситуация? Искам да те взема с мен и да те покажа. Българите, ех…българите…колко пъти съм виждала на автобусните спирки надписа: тук не е информация, колко пъти са ми отказвали да ме упътят-мен провинциалистката, когато попаднах в столицата. Исках да го прегърна, защото тогава не осъзнавах, но нещо в мен усещаше, че срещу мен има човек. Човек, не българин.
Лесно намерихме спирката, а и имаше огромна табела линия 3-Шарл-де-Гол-Орли
Побързахме, защото автобус 3 май се канеше да отпътува. Шофьорът ни видя, слезе от автобуса, взе куфарите ни, сложи ги в багажното и поиска билетите ни. Аз обърнах билета с маршрута и му посочих. Казах му:”можете ли да ни кажете кога да слезем?/това го имаше в разговорника/, ние трябва стигнем тук, отново му показах, а той кимна и се усмихна.” Автобусът наподобяваше нашите междуградски автобуси, но беше чист. Нямаше надписи, нямаше скъсани седалки, просто обикновен автобус. Пред нас имаше млада жена с дете на неповече от 2 годинки. Автобусът тръгна, спря след около 15 минути, но после близо 20 минути пътуваше без прекъсване. Честно казано се притесних. Отворих разговорника и намерих репликата:”Бихте ли могли да ни кажете кога трябва да слезем за… Попитах младата жена, тя ме поправи за “Орли”, защото е “Олли”, и ми каза, че след около 20 минути ще пристигнем и тя ще ни каже кога да слезем”. Детенцето с нея бе момиченце. То непрекъснато се въртеше и ни поглеждаше между седалките. Мисля, че брадата на съпруга ми предизвикваше интереса й. Ние се усмихвахме, дори и казах, че е много мила госпожица/или поне това исках да кажа/. Детето се въртеше, а майка му каза спокойно, но категорично да седне. Момиченцето се подчини. Не след дълго детето отново ни погледна, а майката отново й каза да седне и това се повтори няколко пъти. Детето обаче се подчиняваше, макар и за кратко. Детето не прекаляваше, а майката не повишаваше тон. За да не правя аналогии, които определено ми се промъкваха в съзнанието се обърнах към прозореца. Мисля, че минавахме през нещо като индустриална зона. Погледнах пътя и не ме изненада, когато не видях нито една дупка. Погледнах около пътя и какво да видя….тук таме имаше разни боклучета. Най-после видях нещо, което ни доближаваше до тях. Не исках да правя сравнение между индустриалните зони на София и Париж. Исках само да отбележа, че боклучета по пътя има и в Париж.
Час и половина след качването ни, слязохме на летище “Олли”, терминал Запад.
Както се очакваше и спътничката ни, и шофьорът на автобуса ни уведомиха, че това е нашата спирка. Слязохме, а към автобуса се приближиха някакви мъже в работно облекло. Те бързо отвориха багажника на автобуса и измъкваха сякаш светкавично чантите. Ние стояхме до автобуса, но нашите куфари не ги виждахме. Тогава един от работниците, очевидно забелязал нашите неподвижни фигури, отвори другата част на багажника и видя нашите куфари, само тях, във възможно най- отдалечения край. Възкликна:оля-ла, усмихна се и ги измъкна. Бях доволна, но чувствах, че трябва да кажа нещо и изрекох:ооо, чужденци-проблем. Той ме погледна, но вече не се усмихваше.
Летище “Орли”- о, сбъдната мечта! Решихме най-сетне да седнем, да извадим сандвичите си от куфарите, да пийнем вода и после… ще видим. Оставаха едва 4 часа до следващия полет. Разполагахме с твърде нищожна сума евра. Ако и на връщане платеният от нас трансфер не се осъществи, ще се наложи да хванем автобус, а това означаваше, че от тук на сетне не биваше да си позволяваме кафе, вода, сандвичи и тн. Трябваше да се задоволим с разтворимите супи и инстантните спагети в куфарите.
Погледнах със завист към кафето. Да изпиеш кафето си в Париж, макар и на летището – това бе сбъдната мечта за мен, а сега бях до кафето, а не биваше да се сещам за тази си мечта. Въздъхнах и бързо си припомних, че не сме на екскурзия. Какво кафе, бе, Ирино,тръгнала си да се поклониш пред Божията майка и да измолиш чудо за детето си.
Летище Орли ми се видя малко.
Приличаше ми на по-рано видения от мен терминал 2 на летище София. Тук отново имаше много и най-разнообразни по произход служители. Бях твърде изморена, за да правя аналогии, но все пак ще запомня нещо, което видях до….тоалетната. Точно до това помещение, до отделението за жените видях млад мъж. Бе в нещо като стайчка без входна врата, а около него се чуваше бебешко гукане. На излизане всъщност разбрах, че това е специално помещение, в което можеш да смениш памперса на детето си, оборудвано с какво ли не. Никой ли не беше се сетил да си открадне някоя и друга подложка или сапун или салфетка? А колко ли пъти ще видим в България млад мъж да сменя памперса на детето си? Не, отказвам да правя сравнения повече.
Качихме се на втория етаж, където трябваше да чекираме багажа си и да “получим” следващите си бордни карти за полета от Париж до Тарб. Подобно на летище София, преди паспортния контрол ни очакваше дама, облечена в униформа на компанията, с която летяхме. Толкова красива жена мисля си, че не бях виждала през живота си. Съчетание между физическа красота, елегантно облекло, леко гримирана. Стил и красота. Погледнах костюма си и разрошените си коси и видях “незначителната” разлика. Дамата се усмихна и ми посочи същото устройство, като това на летище София, но мисля, че по вдигнатите ми вежди разбра, че незнам как да се справя. Тя се усмихна и бързо извади бордни карти за мен и съпруга ми, но за съжаление нямаше да летим един до друг. Казах й: ”това не е проблем”. Благодарих й, а тя ми каза, че трябва да дойдем след половин час.
През този половин час оглеждахме хората около нас. Малко от тях не бяха тъмнокожи. Имаше хора с облекла, които съм виждала само по телевизията. Имаше много мюсюлманки, но и много жени, облечени в ярки дрехи, които дори не знам как се наричат. Сякаш пъстротата на света бе тук, но в най-ярките и тонове. Не видях напрегнати лица, не видях сведени глави, не видях лица, излъчващи досада или умора. След половин час предадохме куфарите си и трябваше да преминем през проверката на ръчния ни багаж. Събух обувките си, съпруга ми извади лаптопа, свали колана си и мина след мен. След като взех дамската си чанта и обух обувките си се огледах и не виждах съпруга ми. Изведнъж го съзрях с разтворени ръце и крака, с разкопчана риза. Един доста едър служител на летището стоеше до него. Опитах се да приближа, а служителя ми направи знак да остана на място. После се обърна, а съпруга ми се опита да направи крачка. Служителят светкавично се обърна и му направи знак да остане неподвижен. Изтръпнах. Изведнъж видях как нещо пропищя, съпруга ми извади нещо от джоба си, а проверяващия видимо въздъхна. Всъщност при преминаването си, съпруга ми бе активирал детекторите за метал, бе разкопчал ризата си, за да покаже златното си кръстче, бил пребъркан, но отново детекторите не спирали да пищят. Оказа се, че съпруга ми бил прибрал дъвки, обвити във фолио в джоба си.
До самолета трябваше да стигнем с автобус.
Сред пътниците имаше 5, 6 деца, а най-голямото от тях бе на видима възраст 10-12 години. Децата пътуваха без придружител и очевидно служителите знаеха това. След като всички други бяха влезли в автобуса, шофьорът остави отворена само първата врата и отиде и прудружи децата, като ги настани близо до себе си. Не искам повече сравнения, не мога повече, забранявам на мозъка ми да мисли.
Летяхме с малък самолет, мисля, че се нарича джет.
Да се лети е прекрасно
Учудих се, когато стюардесата предложи напитки, въпреки че полета щеше да продължи малко над час. За секунда се притесних, че съпруга ми няма да може да си поръча нищо и че може би трябваше да й кажа да му даде вода, но се отказах толкова бързо колкото си го помислих. Българите може и да искаме да се възползваме от всичко, което е “аванта”, но аз не искам. Без чаша сок или бира или вода нямаше да му се случи нищо фатално. След окончателното спиране на самолета отново прозвуча съобщение, но този път го разбрах. Казваха децата, който са сами на борда да изчакат слизането на останалите пътници. Еееее, писна ми, нали забраних на мозъка си да прави сравнения.
Летище Тарб е малко летище,
по-малко и от софийското, имаше един терминал. Дори се превдижихме пеш до лентата за багаж. Излязохме от летището и видяхме как повечето хора се качват в автомобили и летището бързо се опразни. Не виждах такси, оглеждах се, бях чела, че някъде тук има автобусна спирка, но не виждах автобус.
Решихме да се върнем на летището и да попитаме някой. Летището беше празно. Беше около 18.00 ч. Изведнъж съзрях в един ъгъл надпис за коли под наем. Някакви пасажери очевидно наемаха кола и подписваха нещо. След като свършиха попитах служителката как да стигнем до Лурд, а тя ми посочи мястото, от което току-що идвахме, попитах я следващия автобус кога е, тя отвърна: “не знам” и бързо прибираше някакви документи.
Бях объркана и вече незнаех какво да правя, когато зад нас видях един тъмнокож господин с изискан костюм. Той попита същата служителка, тя му отговори нещо твърде бързо, за да разбера и отново посочи същото място. Аз го погледнах и казах: “Господине, извинете, аз говоря лошо френски, а той се усмихна и каза: „Чух.” Господине, а вие до Лурд ли отивате?
Той потвърди.А искате ли да хванем такси заедно? Нямаше време да питам съпруга ми, усещах, че постъпвам правилно. Попита ме в кой хотел сме ние,извади таблет, провери нещо и се съгласи. На мястото, от което очевидно трябваше да хванем такси имаше още две семейства. Едното очевидно азиатци, другото с европейски черти, но не бяха французи.
Нашият придружител отиде при тях и заговори на английски. Те му обясниха, че чакат 2 таксита. Той отвърна, че “ние сме трима”. Размениха си някакви реплики, дойде при нас и ни каза, какво бе разбрал. Изведнъж при нас се появиха три автомобила. Бяха тъмносини и ако не видиш табелата трудно ще познаеш, че това са таксита. Нашият придружител дойде при мен и каза:”съжалявам госпожо, аз няма да пътувам с вас”. Той тръгна към другите две групи, но изведнъж и двете семейства поклащаха глави. Шофьорът на едното такси ни извика с ръка, а когато видя какво се случваше с “нашия приятел” извика: „господине, елате тук”. Погледна ме, а аз се усмихнах.
В таксито “нашия приятел” разговаряше свободно на френски, а аз разбирах тук-таме от разговора. Той каза на шофьорът, че той е “вторият”, че първо трябва да ни остави нас. Когато пристигнахме пред нашия хотел, съпругът ми извади 30 евро, а шофьорът на таксито му обясни с жестове, че сметката дотук се поделя на две и си взе банкнота от 20 евро. Понечи да върне около 2 евро, но съпруга ми махна с ръка. “Нашият приятел” се обърна към мен и ми каза нещо, но аз не разбирах. После той повтори и аз разбрах, че ако искам можем да се уговорим с таксиметровия шофьор за връщането си. Съпругът ми бе вече навън и бързо му казах, че ще се уговорим за връщане.
Последва ново изпитание за спътниците ми
Накрая шофьорът написа 29.06, фамилията ни и се разбрахме за 09 часа сутринта, а за 30 минути ще стигнем до летището./поне така разбрах/. Казах на “нашия приятел”, че той е нашия бон шанс, а той искрено се усмихна. Влязохме в хотела, поздравихме едва, едва и аз казах на съпруга ми да ми подаде ваучерите. Направих го на български. Дамата от рецепцията започна на френски:”една стая, за две нощувки, със закуски”. Аз отвърщах: “да, да, да”. Бях твърде уморена и тогава тя ме погледна и изрече:
„Абе щом сме българи ще се разберем“
Невероятно! Рецепционистката беше българка! За първи път в днешния ден се радвах на нещо българско. Попитах я може ли да говорим на български и тя ми обясни, че това ѝ е разрешено. Каза ни, че от няколко дни знаела, че ще пристигнем и честно казано много се вълнувала, защото за първи път в този хотел ще отседнат българи. Обясни ни, кога и къде ще закусваме и ние се отправихме към стаята. Беше горещо, а в стаята ни нямаше климатик. Видях, че имаме тераса и побързах да отворя вратата. Едва сега проумях: “ние сме в Лурд.” Казах на съпруга ми:”виж ние сме тук.
Ние сме в Лурд!
Ние успяхме,въпреки трудностите,ние сме в Лурд,въпреки българите и Астрал-Холидейз”. Бях прочела, че в хотела има безплатен Wi-Fi за цялата сграда и веднага се опитах да се свържа, но не успях. Изискваше парола. Слязох до рецепцията и се извиних, че нещо май не съм разбрала, но не успявах да се свържа с интернет. Рецепционистката се извини, че не ни е дала достъп, даде ни нещо като касова бележка с паролата. Тя беше много мила, явно от дълго време не живееше в родината.
Обясни ми, че всяка вечер има нещо като литийно шествие/аз всъщност знаех това/, обясни ми от къде да си купим свещи, че свещите са всъщност евтини-около 50 цента, че водата се налива безплатно, макар че се продават и шишенца. Каза ми непременно да посетим и подземната катедрала, дори ми предложи билети за кинопрожекция. Безплатни билети за филм, свързан с Лурд. Аз обаче отказах, все пак филма бе преведен на 4 езика, но ние не владеехме нито един. Покрай нас мина млад господин, а тя ме посочи и му каза, че съм българка. Той възкликна и се усмихна широко. След минути чувствах, че трябваше да направя нещо. Та аз съм българка и дори не се замислих, когато смъкнах на рецепцията две вафли в пластмасова чинийка. Едва сега се замислям, че може би сбърках, може би злепоставих нашата сънародничка.
Лурд, хотелът, в който отседнахме
Лурд, хотелът, в който отседнахме
Имах връзка с интернет. О, чудо! Веднага написах мейл до Астрал Холидейз. Исках да им се обясня по български, но се огледах… та аз съм в Лурд, в „светилището на Европа”. Написах им, че трябва да направят нужното и възможното да ни дадат телефонни номера на трансфериращата ни компания. Написах им, че имаме проблеми с телефоните, че сме пристигнали в хотела и очакваме отговора им по мейл, написах им също да се постараят да осъществят заплатения от нас трансфер поне в обратната посока.
Наближаваше 21.00 часа, местно време. Бяхме уморени, но трябваше да намерим сили. Имахме твърде малко време, за да лежим в стаята. Излязохме от хотела с намерението само да огледаме градчето, но постоянно се разминавахме с хора, носещи свещи. Бяхме гледали качените в интернет клипове от процесията и познахме свещите. Вървяхме по тесните улички, а от двете ни страни бяха главно магазини за религиозни сувенири.
Пътят към „Светилището“
От това,което бях видяла в интернет бях останала с впечатлението,че в Лурд няма бордюри.Да,да,ама не.
Има бордюри, но не като нашите. Бяха ниски и без ръбове, но не бяха и наклонени. Всъщност бяха леко извити. Извити, защото, когато инвалидната количка трябва да слезе или да се качи, то на инвалида трябва да не му е дисконфортно. Спомних си софийските улици. Тази, по която ми се налагаше да минавам всекидневно, не просто имаше бордюри. Тя винаги бе заета от автомобили. Парадоксалното на нашата улица бе, че шофьорите имаха къде да спрат, дори да паркират за продължително време безплатно, но те трябваше да спрат до парка, тоест на тротоара на ул. Цар Симеон. А тук? Дори нямаше наклонен под ъгъл бордюр. Ех, българино…
Светилището на една ръка разстояние
Към катедралата
Знаехме къде се намира „Светилището”, знаехме и накъде да вървим
Купихме свещи, спирахме за неповече от минута, за някоя и друга снимка, когато съзряхме величествената катедрала. Светилището бе разделено с нещо като алея. Виждахме,че хората пред нас вървяха само от едната страна и все още не забелязвахме защо.Минахме покрай място с множество кръстове,но всеки кръст бе различен.
Някои бяха надписани, други изрисувани с образа на Христос, имаше и такива, които приличаха на корабен рул, имаше такива с внушителни размери и мънички, сякаш току-що издялани от детска ръка. После преминахме покрай алеята, заградена с въжета, а там имаше някакви табели, на които ние не обърнахме никакво внимание, защото от другата страна забелязахме процесията.
Една процесия от многото ежедневни извън графика на календарните празници
Господи!
Боже! Боже, какво бе това!
Най-отпред вървеше младо момиче, облечено като медицинска сестра. Носеше нещо като факел, след нея вървеше мъж, носещ голям, но изчистен кръст, а след тях още едно момиче с факел, отново облечено като медицинска сестра. На около десетина крачки след тях около 20-на човека, главно мъже носеха на рамената си осветена мраморна статуя на Божията майка. Мъжете носеха житки, на които можеше да се различи надписа:”болница Лурд”.
Следваше още едно младо момиче, носещо факел, а след това вървеше жена, облечена в национална носия. След нея вървяха двама човека, носещи знамена. Едното знаме бе на Испания, след тях няколко медицински сестри, а след тях… десетки, не май бяха стотици хора в инвалидни колички. Всички те бяха с придружители.
Повечето придружители бяха млади-медицински сестри или млади мъже с жилетки „болница Лурд”.
Имаше различни колички, за първи път виждах такива, при които придружителя трябваше буквално да тегли болния отпред. Приличаха на мънички каручки, които бяха теглени от хора. Всички хора в инвалидните колички носеха свещи и всички държаха свещи в двете си ръце. Бяха толкова много, че за момент си помислих, че това е „специална” процесия, само за болни и само за духовни лица.
Знаехме, че процесията ще завие в един момент,че участниците ще започнат да обикалят ес-образно, но не ни беше ясно кога ще се случи това. Огледахме се и видяхме, че всъщност участниците в процесията тръгваха от наклонен път, които очевидно се изкачваше до катедралата и после се спускаше и първите, които бяха направили това носеха на раменете си Божията майка. Около катедралата имаше наредени млади хора, които държаха нещо като факли. Бяха застанали от двете й страни на разстояние около два метра един от друг и както по-късно щяхме да разберем показваха ес-образното движение на поклонниците. Решихме да си намерим място, от което да наблюдаваме всичко спокойно и едва сега видяхме, че в близост до катедралата бяха опънати огромни червени въжета. Решихме днес да наблюдаваме, а утре вечер да участваме.
След многото инвалиди вървяха хора от цял свят. Някои бяха особено колоритно облечени. Сякаш това, което бях видяла на Шарл-де-Гол го виждах отново и отново. Някои от поклонниците носеха националните си знамена. Разпознах хърватско, полско, италианско. Имаше хора с азиатски и индуски черти. Имаше и много тъмнокожи. Процесията се движеше и звучеше песнопение, в което се възхваляваше Божията майка. Добре, че бяхме прочели и чули песента в интернет преди дни. Успяхме обаче да научим само припева вкъщи, където се пееше:Аве, Аве, Аве Мария. Процесията зави веднага след въпросните табели и мина покрай нас.
Пътят на процесията,„маркиран“ с червени въжета и млади хора – Лурд, Франция
Абе, за тия младоци кръчми няма ли
Това не може да се опише. Това е необяснимо.
Процесията на Божията майка, а след нея инвалидите
Няма как да не забие сърцето ти, няма как да спреш сълзите си. Не е възможно. Боже, колко мъка има на тоя свят, мислиш го, плачеш и в същото това време не изпитваш ни най-малко чувство на гняв.
В този миг забравяш дори кой си. В този миг отваряш сърцето си и казваш: "Господи, прости на нас-човеците, прости ни, защото ни обичаш.!"
Процесията спря за миг и тогава един господин с надпис на жилетката „Болница Лурд”, показваше някакви посоки.
Всъщност… Божията майка трябваше да премине ес-образното очертание, очертано с факли от млади хора, а инвалидите щяха да бъдат наредени в редици. Процесията продължи, а този господин сякаш правеше коридор за бързото предвижване на инвалидите. Не всички инвалиди бяха най-отпред. Сред другите поклонници също имаше. Явно първите бяха тук организирано, а другите бяха дошли със семействата си. Там, където бяхме застанали процесията спираше и в момента, в който този ръкомахащ господин забележеше инвалидна количка, всички се отдръпваха и болният бързо заемеше мястото си.
Когато пеехме Аве Мария /е,някои пеехме само припева/ всички вдигаха ръце, държейки свещите. Трогателно е да видиш инвалид с вдигнати ръце със свещи. Чувах как звучеше молитва на няколко езика. Не можех да бъда сигурна, разбира се, но нямаше друга причина, поради която да чувах как свещеника, който не виждах говореше на френски, испански, италиански. Може би четеше евангелски текст, но каквото и да бе, то прозвуча на няколко езика, защото явно някой бе си спомнил, че „в началото бе словото”. И докато стояхме и наблюдавахме видяхме, че червените въжета бяха смъкнати на земята и част от хората се включваха едва сега в процесията. Решихме да го направим и ние.
Множеството от хора обикаляше ес–образно, вдигаше свещите си и пееше. Забелязах дори две млади момичета,които се снимаха със свещите сред процесията. Изглеждаха щастливи.Бяхме сред последните участници в процесията,но не бяхме последни.Зад нас се редяха все повече поклонници.
Изведнъж чух как свещеника каза нещо, което завършваше с: „бон нюи”/лека нощ/ и хората около нас се прекръстиха и започнаха да се обръщат и да се ръкуват и прегръщат. Въпреки че се прекръстихме не с цяла ръка и в обратната посока и въпреки че това бе забелязано от хората около нас никой не ни погледна критично. Мъжът до съпруга ми подаде ръката си и се ръкува с него,хората пред нас и зад нас също искаха да направят това.В този миг имаше нещо във въздуха. Нещо, което може би можеше да се нарече надежда. Сред множеството свещи и усмихнати лица ми се струваше, че всичко, което поискам ще ми бъде дадено.
Това беше надежда.
Това всъщност бе безгранична Любов, това всъщност бе истинска и чиста Вяра.
Това бе Лурд
Майко Божия…
Огледахме се и видяхме, че част от поклонниците оставят свещите си пред статуята на Божията майка. А тя бе толкова красива с приведена глава и с броеница в ръка. “Майко Божия, ти която си била човек, ти която знаеш какво има в моето майчино сърце, ходатайствай пред нашия Бог за изцелението на моя син”-казах си това и оставих свеща си.
Бях щастлива.Бях неописуемо щастлива,сякаш усещах,че моя син е вече здрав.Защото там,в този миг,аз наистина знаех,че той е закрилян и обичан и знаех,че Господ бди над него.
Прибрахме се в хотела, а във фоайето група мъже гледаха полуфинала между Португалия и Испания на европейското първенство по футбол. Срещата беше към края си и докато се приготвим за лягане чувахме възгласи на запалянковци. Навярно възгласите идваха от хора с различна националност, защото в зависимост от резултата се дочуваха ту едни, ту други. Очевидно в момента в Лурд имаше и испанци и португалци.
Срещата завърши, а градчето бе огласено от клаксони и радостни възгласи. Испанците в Лурд ликуваха. Ликуваха по същия откровен начин, по който преди часове грееха осветените им от свещите лица на процесията. Явно Лурд беше не само “Светилището”, явно обикновеното също имаше своето място. Странно съчетание между мистика, преклонение и ежедневие. Може би не беше странно, може би всичко това е нормално, защото бе обвито в най-чистото и най-истинското нещо.
А има ли по-чисто нещо от Вярата и Любовта?
Продължението следва в
Хора и „хора“ (2): Светилището в Лурд
Автор: Ирина Митева
Благодариме ти,скъпа Ирина,за прочувствената изповед на една Майка,отдала Любовта и Живота си изцяло в жертвена служба на детенцето си,и защото си предоставила живота и изцерението му и собствения си живот в ръцете и волята на Богородица и Исус,ние ще те възнаградим с помощта на Свещеният шифър,който ви разкриваме чрез
ТАЙНАТА НА СВЕЩЕНИЯТ БЪЛГАРСКИ ЕЗИК-част 1 и 2 в постингите ни
bezistena.blog.bg/history/2013/05/24/tainata-na-sveshteniiat-bylgarski-ezik-chast-1.1113546bezistena.blog.bg/history/2013/05/26/tainata-na-sveshteniia-bylgarski-ezik-chast-2.1114061
и всички други документи от блога ни,
с познание за истинската Богородица и истинския Господ Бог Исус,за да ги потърсиш за цялостното изцеление на детето ви,като първата крачка е да се познаеш чрез личния ти Кабала–хороскоп,че си от Тяхното свещенено родословие!
Детето ти също!
ИРИНА МИТЕВА=Богиня Матара=Богиня Диана Мария–
активирана генетична потомка на Богиня Диана,Великата Богиня Майка Мария,явила се на Българите преди 2000 години в аватарния си образ и проявление като Мария Мгдалена,манипулирана от псевдо–Исусовата църква като Богородица–"майка" на Исус Христос,Който пък е Господ Бог Отец Съ–Творецът и Съ–Демиургът на световете заедно с Богинята Майка.
Ето и поредното потвърждение на твоето прозрение,че множеството „случайни съвпадения” на вашето поклоническо пътуване до Лурд са по Божията воля:
SEBASTIE=Богиня Диана и Исус–
името на хотела,в който бяхте отседнали в Лурд,наречено по името на Свети Себастие,който е Българин,Богомил,генетичен потомък на Исус и Мария Магдалена,от който род си и ти!
+
+
+
+
+
+
+
+
.jpg)
И нека още веднъж се включим с факли и свещи в ръцете в S–образната процесия и последваме S–образното обикаляне,за да прочетем по този начин поредното уникално секретно херметизирано писмо,което ни изпращат през цензурата нашите Посветени предци–Богомилите от Франция,когато са установявали тази традиция,за да може да се напише чрез нея с помощта на инструментариума на Свещения шифър един от основните династични рептилски хералдически символа на династията Дуло на Исус, както и че Бог Исус е Българин :
S–ОБРАЗНА ПРОЦЕСИЯ=ПРОЦЕСИЯ на Исуз Вер (Змей)–
конфигурална жива пластика,очертаваща гигантската змейска хералдика на Българския жречески род Дуло,състоящ се само от генетични потомци на Исус,чиято животинска календарна хералдическа символика е Змей и неговите общо 12–синонима в Българския език:
Вер,Ел,Ламя,Змия,Дракон,Хала,Гала,Кала,Хидра,Селен,Слав
S–ОБРАЗНА ПРОЦЕСИЯ=Сина на Цар Бог Исуз Вер (Змей)–
Божият Син,Спасителят
S–ОБРАЗНО ОБИКАЛЯНЕ=Бог Исуз е Бълкарин!
Тагове:
Вълнообразно
Няма да публикуваме и отговаряме на анонимни и скверни автори-
каузата ни е свещена и не търпи анонимност или оскверняване!
Блогът и статиите ни са под егидата и закрилата на Святият Дух
и затова Неговата протекция и сакралната духовна материя носят
непредвидими автомоторни енергийни последици за злоумишлени
и неразумни безБожни и бездуховни хулители и сквернители!
Даряваме ви с Любов и Жива Вода в изобилие-пийте,жадни Души,от
безкрайния и неизчерпаем животодаряващ извор и елате с Любов!
Бъдете благословени!
Исус и Мария ви обичат!
цитирайкаузата ни е свещена и не търпи анонимност или оскверняване!
Блогът и статиите ни са под егидата и закрилата на Святият Дух
и затова Неговата протекция и сакралната духовна материя носят
непредвидими автомоторни енергийни последици за злоумишлени
и неразумни безБожни и бездуховни хулители и сквернители!
Даряваме ви с Любов и Жива Вода в изобилие-пийте,жадни Души,от
безкрайния и неизчерпаем животодаряващ извор и елате с Любов!
Бъдете благословени!
Исус и Мария ви обичат!
Търсене
Блогрол
1. ТАЙНАТА НА СВЕЩЕНИЯТ БЪЛГАРСКИ ЕЗИК-част 1
2. ТАЙНАТА НА СВЕЩЕНИЯТ БЪЛГАРСКИ ЕЗИК-част 2
3. СВЕТИ И ОБИЧАЙ
4. ВЪЛШЕБНИКЪТ
5. Кои ме спасиха от мъртвото вълнение на ХАРМАНИТЕ!
6. БОГИНЯТА МАЙКА
7. ДРЕВНИЯТ БЪЛГАРСКИ ЕЗИК
8. - НЕПОЗНАТИТЕ БЪЛГАРСКИ ПЛАНИНИ - 3
9. ИЗМАМАТА,НАРЕЧЕНА ВИЗАНТИЯ
10. ЦАРЯТ НА СЛАВАТА
11. БУРОВ:Не изоставяйте Родината си!
12. Сайта на Роден Край™
13. ИСТИНСКАТА БЪЛГАРСКА ИСТОРИЯ - ЕДНА СМАЙВАЩА КАРТА, КОЯТО ЩЕ РАЗСЪРДИ МНОЗИНА! СПАРОТОК,
14. ИДВАЙТЕ СИ...
15. БЪЛГАРИЯ ВИНАГИ ЩЕ БЪДЕ!
16. Езотеричен сайт.Инженер открива БГ топоними по цял свят
17. Българин с Боговдъхновено слово и перо!
18. Пада лъжата за дивашкия ориенталски вид на Българите
19. Епохалната фалшификация ДРЕВНОГРЪЦКА КУЛТУРА И ЦИВИЛИЗАЦИЯ е 100%открадната Трако-Българска
20. Писмо от бъдещето към Българите !
21. Декларация за геноцид над Българите
22. Земя свещена, Българска, богата - ти Райско кътче .
23. БЪЛГАРИТЕ СА НАЙ-ИНТЕЛИГЕНТНИ
24. Хитринки за стартиране на клиповете vbox7 и You Tube
25. Обръщение към администраторите на блога
26. Малко полезност за блогърите по отношение на вграждането на графични обекти в блог.бг В МОМЕНТА!
27. Любовно Писмо от Бог
28. Неизвестната цивилизация и мистериозните строители на мистичните великански мегалити в Далечния Изток на Русия, плашещи заговорниците срещу Българите
29. Историята на мартеничката за измислената лястовичка и скритите мегалитни светилища на "извънземните" Българи от мошениците братя Златарски.част 2
30. За всички феноменни Български лингва археолози:излезте от тресавището на официалната първосигнална десакрализирана опростачена етимология!
2. ТАЙНАТА НА СВЕЩЕНИЯТ БЪЛГАРСКИ ЕЗИК-част 2
3. СВЕТИ И ОБИЧАЙ
4. ВЪЛШЕБНИКЪТ
5. Кои ме спасиха от мъртвото вълнение на ХАРМАНИТЕ!
6. БОГИНЯТА МАЙКА
7. ДРЕВНИЯТ БЪЛГАРСКИ ЕЗИК
8. - НЕПОЗНАТИТЕ БЪЛГАРСКИ ПЛАНИНИ - 3
9. ИЗМАМАТА,НАРЕЧЕНА ВИЗАНТИЯ
10. ЦАРЯТ НА СЛАВАТА
11. БУРОВ:Не изоставяйте Родината си!
12. Сайта на Роден Край™
13. ИСТИНСКАТА БЪЛГАРСКА ИСТОРИЯ - ЕДНА СМАЙВАЩА КАРТА, КОЯТО ЩЕ РАЗСЪРДИ МНОЗИНА! СПАРОТОК,
14. ИДВАЙТЕ СИ...
15. БЪЛГАРИЯ ВИНАГИ ЩЕ БЪДЕ!
16. Езотеричен сайт.Инженер открива БГ топоними по цял свят
17. Българин с Боговдъхновено слово и перо!
18. Пада лъжата за дивашкия ориенталски вид на Българите
19. Епохалната фалшификация ДРЕВНОГРЪЦКА КУЛТУРА И ЦИВИЛИЗАЦИЯ е 100%открадната Трако-Българска
20. Писмо от бъдещето към Българите !
21. Декларация за геноцид над Българите
22. Земя свещена, Българска, богата - ти Райско кътче .
23. БЪЛГАРИТЕ СА НАЙ-ИНТЕЛИГЕНТНИ
24. Хитринки за стартиране на клиповете vbox7 и You Tube
25. Обръщение към администраторите на блога
26. Малко полезност за блогърите по отношение на вграждането на графични обекти в блог.бг В МОМЕНТА!
27. Любовно Писмо от Бог
28. Неизвестната цивилизация и мистериозните строители на мистичните великански мегалити в Далечния Изток на Русия, плашещи заговорниците срещу Българите
29. Историята на мартеничката за измислената лястовичка и скритите мегалитни светилища на "извънземните" Българи от мошениците братя Златарски.част 2
30. За всички феноменни Български лингва археолози:излезте от тресавището на официалната първосигнална десакрализирана опростачена етимология!
