Постинг
20.05.2015 21:15 -
БАЛРИШАРИТЕ
7.
ЗАПЛАХАТА
Джураг потупа високата колона стърчаща насред каменистана долчинка и се изсмя невесело. Страшно чуство за хумор имаха някои. Извърна се и погледна навъсен Янтар, който се оглеждаше така сякаш броеше лешоядите накацали по камъните наоколо.
- Портата към хаоса.
- Явно си мислят, че ще ги забавят. - изсумтя Янтар и поклати глава укорително към наивността на запечаталите пещерата.
- Проблема е, че те се обърнаха за помощ към мутантите, които трябваше да открият евентуални входове към глъбините, обаче мутанти има само в Майя. Нито в Атлан, нито в Басадония и Мадугард има такива. - отбеляза Джураг. - Там никой нищо не е търсил.
- Дори това тук е глупава наивност. - съгласи се барсилеца.
Като че да се докаже твърдението му земята се разтресе и с оглушителен грохот из въздуха се разлетяха прах и камъни с различна големина. Янтар хвърли веднага щит от Въздух и Земя на Багад за да непострадат, а лешоядите на Химир отлетяха панически по-далече от мястото. Колоната на Роксана се срина от труса...
Когато прахта се слегна и трусовете утихнаха пещерата изглеждаше така, както и преди да я зазидат. Обедното слънце над главите им сякаш помръкна, когато лъчите му докоснаха онова, което стоеше на входа на пещерата.
Балришарите впериха очи в черния змей, който пристъпи навън и си спомниха собственото си предупреждение оставено в Междинния Свят: " Излязат ли на повърхността ще настъпи мрак и гибел за всичко на този свят" .
Янтар свали щита и отстъпи назад заедно с Джураг. Трябваше да се скрият преди могуса да ги е забелязал. Засега беше зает да се оглежда проучвайки мястото.
Прикриха се зад един голям камък, а в околността прокънтя металическия рев на могуса.
От пещерата излязоха още няколко черни могуса и задушиха въздуха.
- Мирише на обяд. - изръмжа един от тях.
- Дракони. - процеди друг. - Онези отровни твари не са излъгали. Драконите все още си живуркат тук горе.
Излезлият пръв избълва кълбо черна антиенергия и прикритието на балришарите стана на прах.
Те се спогледаха и застанаха срещу могусите съвсем спокойно.
- Смалили сте се! - изсмя се водача на могусите и нададе рев с цяло гърло в лицата им.
Двамата се изхрачиха намръщени.
- Дъха ти вони! - каза му Джураг право в жълтите очи.
- И имаш два развалени зъба. - добави Янтар.
- Подробности. - изгледа ги засегнат могуса и пак изрева в лицата им.
- Май не ги плашиш. - отбеляза стоящия в ляво от него.
Водача на групичката могуси се вгледа внимателно в балришарите. Бяха доста под ръста му, а го гледаха сякаш той беше с размери на плъх.
- Това, че сме се смалили не ни прави по-слаби. - изхили му се Янтар. - Нашата сила иде от другаде, ако още помните.
- Хм. Ако не ни бяхте нужни като посланници при воеводите ви досега да сте изчезнали и двамата. Искам да им съобщите, че примирието приключи. И този път онези гнусни влечуги няма да ви помогнат.
- Явно ни помагат щом изпълзяхте от бърлогите си. - изсмя се подигравателно Янтар.
- От отвъдното?! - изгледа го скептично могуса.
- Не, нали ги пратихме при вас. - сви рамене Джураг.
- Да, но Аварга-Могус постъпи по-умно от дедите си и отказа да се довери на твари предали ни не един път! Колко пъти си сменяха кожите?! Ту с нас, ту с вас! Но всяко нещо си има граници, дори прошката, а за доверието няма какво да говорим.
Усмивките на двамата балришари се стопиха и лицата им станаха каменни. Само очите подсказваха, че никък не съжаляват за демоните-змии адхара. Те бяха проблем, а не съюзници. Единствените, на които новината нямаше да се хареса бяха стражите на реда, защото нищо веднъж създадено нетрябваше да се унищожава изцяло.
- Всичките ли?!- попита сурово Янтар.
В отговор могусите се разсмяха. Зловещ смях разтърси долчинката и земята потрепери като от потрес.
- Аварга-Могус пращи от акъл - процеди през зъби Джураг. - Нарушили сте закон на Всевишния тъпи гущероподобни идиоти! Сега вече няма да има за вас милост!
- Всичките ли! - извиси се гласа на Янтар и смеха на змейовете секна.
Черните могуси се спогледаха. Гласът на дребосъка бе твърде силен за ръста му, а светлина струеше от очите му и бавно го обвиваше.
Пред групата могуси се извисиха две същества от ярка бяла светлина, с очи греещи като слънца, и гигантите трябваше да извият вратове за да могат да погледнат в лицата истуканите от светлина.
- Всичките ли!?- вика разтърси планината и предизвика свличане на камъни. Жесток леден вятър с вой се спусна откъм върховете и шибна могусите в лицата. И те отсъпиха назад в паника.
- Ясно! - прогърмя гласът на Джураг. Реакцията им бе достатъчно красноречива. От адхара не беше останало нищо. - С нечестивци като вас ние отказваме да воюваме от тук нататък! За нас това би било унизително. - истукана от светлина вдигна крак и го стовари връз един от могусите. Зеленикава пихтия потече по камъните и останалите отстъпиха още назад.
- Вие сте воеводите. - откри водача им с потръпващ от ужас глас. - Змиите ни излъгаха.
- Знам! - каза ледено Джураг и размаза следващия.
Стенел и Лейджа вървяха след Тултек, а потта се лееше от тях на ручейчета. Едва проходими, сумрачни и спарени джунглите на южен Атлан бяха най-отвратителното място, на което бяха стъпвали.
- Дори в Трелебер е по-добре, въпреки оглушителните крясъци на маймуни и птици и буболечките. - отбеляза Стенел, избърса лицето си с ръкав и се навъси. Тишината около тях не беше нормална за джунгла.
Напредваха бавно, а дърветата започнаха да оредяват, но сега и те се сториха странни на Стенел. А Тултек и Лейджа просто си вървяха незабелязвайки нищо. Или поне нищо неказваха, а това бе по-лошо.
Накрая дърветата свършиха и тримата спряха на гола поляна която изглеждаше обгорена. В средата се издигаха почти рухнали останки на някаква много древна постройка. Вятърът довя до носовете им мирис на смърт.
- Готови ли сте? - запита ги Тултек тихо.
- Да. - отвърна Лейджа, а Стенел кимна.
Вътрешността на руините бе покрита с плесен. По стените личаха следи от груби барелефи, а някои от камъните по пода изглеждаха като останки от статуи. Вниманието им привлече плосък камък покрит с одавна засъхнала кръв. Тримата балришари го избутаха на страни и пред тях се разкриха стълби водещи към подземие потънало в мрак.
Стенел щракна с пръсти и в ръцете му се появиха три горящи факли, подаде двете на приятелите си и тръгна надолу заедно с тях.
Стълбището покрито с прах и следи от кръв продължаваше стръмно надолу в мрака, а въздухът бе застоял и студен. Водачът им продължаваше да мълчи взян пред себе си и единствения звук идеше от стъпките им.
Продължиха по тесен коридор спускащ се плавно надолу. Барелефите тук не бяха унищожени и Стенел видя воини громящи врагове и жреци поднасящи човешки сърца на озъбени чудовища, танцуващи маскирани момичета и селяни поднасящи дарове на одавна забравени царе. По земята освен следи от кръв в прахта се търкаляха и човешки останки.
Коридора свърши преливайки в голяма зала която накара Стенел и Лейджа да потръпнат. Огромна статуя на оплезен змей стърчеше в средата, а около нея бяха наредени човешки черепи. Стотици хиляди черепи на жертви, чиито сърца бе получило чудовището-идол.
Тултек махна с ръка и невидима метла измести черепите на страни разчиствайки път до статуята. Тримата бавно се преближиха, гледайки чудовището с безизразни лица.
Лейджа опря длан в статуята и тя взе да се мести със глухо стържене разкривайки черна дупка, от която ги лъхна гробовен студ .
- Ето го. - рече тихо с леден глас Тултек. - Ако легендите са истина води право в тронната зала на Аварга-Могус.
- За сега няма да проверяваме. - отговори Лейджа загледан надолу откъдето го гледаха втренчено невидими очи.
- Нещо ни гледа. - отбеляза Стенел и отстъпи назад.
Тримата се дръпнаха настрани от дупката, от която лъхаше злоба.
На светлината на факлите видяха от дупката да се издига нещо огромно и черно със жълти немигащи очи без зеници, чиято злоба можеше да убива. А после разбраха, че е змия и се спогледаха пребледнели.
- Най-после храна!- просъска змията - Вече си мислех, че сте ме забравили жалки създания.
- Какво е това и за какво говори?! - попита Лейджа озадачен.
- Аз откъде да знам?- изгледа го потресен Тултек. - Знам само каквото съм чел и са ми разказвали в къщи!
- Това приятели е ламя - рече замислен Стенел - В хрониките се описва как нашите нахлули в този храм и изпобили тлиачите до крак. А после решили да счупят и статуята, но от някъде се появило черно вречуго, което лично бала Лаолатин елиминирал и той им казал, че се нарича ламя.
- Бебе-Могус. - кимна Лейджа и стисна зъби. От гледна точка на теранците могусите бяха по-дългоживотни и от адхара.
Очите на балришарите светнаха в бяло и кълба Огън на Багад и на Еа полетяха към змиеподобния гущер. Той зарева и се опита да избяга обратно в дупката, но енергията го достигна и разкъса на парчета, които се разлетяха из залата, а отровната зелена кръв опръска дрехите им и прогори дупки в тях.
- Значи легендата е вярна - отпусна се с въздишка Стенел.
- Не съвсем - погледна го начумерен Тултек. - Вие хиванците никога не сте стъпвали тук. Единствената роля на Империята Хиву е била да предостави кораби на тарийците, които са свършили цялата работа. - огледа се и добави - По-добре да изчезваме и да съобщим за този вход към глъбините.
- Остава да проверим Басадония. - отбеляза Лейджа. - В Мадугард е немислимо да има пещери и тунели незапълнени от отровни газове или лава.
- Да вървим. - кимна Тултек и ги поведе обратно по мрачния коридор на подземието.
Зад тях статуята сама се върна на мястото си, а оплезения могус сякаш бе готов да скочи и да ги догони.
ЗАПЛАХАТА
Джураг потупа високата колона стърчаща насред каменистана долчинка и се изсмя невесело. Страшно чуство за хумор имаха някои. Извърна се и погледна навъсен Янтар, който се оглеждаше така сякаш броеше лешоядите накацали по камъните наоколо.
- Портата към хаоса.
- Явно си мислят, че ще ги забавят. - изсумтя Янтар и поклати глава укорително към наивността на запечаталите пещерата.
- Проблема е, че те се обърнаха за помощ към мутантите, които трябваше да открият евентуални входове към глъбините, обаче мутанти има само в Майя. Нито в Атлан, нито в Басадония и Мадугард има такива. - отбеляза Джураг. - Там никой нищо не е търсил.
- Дори това тук е глупава наивност. - съгласи се барсилеца.
Като че да се докаже твърдението му земята се разтресе и с оглушителен грохот из въздуха се разлетяха прах и камъни с различна големина. Янтар хвърли веднага щит от Въздух и Земя на Багад за да непострадат, а лешоядите на Химир отлетяха панически по-далече от мястото. Колоната на Роксана се срина от труса...
Когато прахта се слегна и трусовете утихнаха пещерата изглеждаше така, както и преди да я зазидат. Обедното слънце над главите им сякаш помръкна, когато лъчите му докоснаха онова, което стоеше на входа на пещерата.
Балришарите впериха очи в черния змей, който пристъпи навън и си спомниха собственото си предупреждение оставено в Междинния Свят: " Излязат ли на повърхността ще настъпи мрак и гибел за всичко на този свят" .
Янтар свали щита и отстъпи назад заедно с Джураг. Трябваше да се скрият преди могуса да ги е забелязал. Засега беше зает да се оглежда проучвайки мястото.
Прикриха се зад един голям камък, а в околността прокънтя металическия рев на могуса.
От пещерата излязоха още няколко черни могуса и задушиха въздуха.
- Мирише на обяд. - изръмжа един от тях.
- Дракони. - процеди друг. - Онези отровни твари не са излъгали. Драконите все още си живуркат тук горе.
Излезлият пръв избълва кълбо черна антиенергия и прикритието на балришарите стана на прах.
Те се спогледаха и застанаха срещу могусите съвсем спокойно.
- Смалили сте се! - изсмя се водача на могусите и нададе рев с цяло гърло в лицата им.
Двамата се изхрачиха намръщени.
- Дъха ти вони! - каза му Джураг право в жълтите очи.
- И имаш два развалени зъба. - добави Янтар.
- Подробности. - изгледа ги засегнат могуса и пак изрева в лицата им.
- Май не ги плашиш. - отбеляза стоящия в ляво от него.
Водача на групичката могуси се вгледа внимателно в балришарите. Бяха доста под ръста му, а го гледаха сякаш той беше с размери на плъх.
- Това, че сме се смалили не ни прави по-слаби. - изхили му се Янтар. - Нашата сила иде от другаде, ако още помните.
- Хм. Ако не ни бяхте нужни като посланници при воеводите ви досега да сте изчезнали и двамата. Искам да им съобщите, че примирието приключи. И този път онези гнусни влечуги няма да ви помогнат.
- Явно ни помагат щом изпълзяхте от бърлогите си. - изсмя се подигравателно Янтар.
- От отвъдното?! - изгледа го скептично могуса.
- Не, нали ги пратихме при вас. - сви рамене Джураг.
- Да, но Аварга-Могус постъпи по-умно от дедите си и отказа да се довери на твари предали ни не един път! Колко пъти си сменяха кожите?! Ту с нас, ту с вас! Но всяко нещо си има граници, дори прошката, а за доверието няма какво да говорим.
Усмивките на двамата балришари се стопиха и лицата им станаха каменни. Само очите подсказваха, че никък не съжаляват за демоните-змии адхара. Те бяха проблем, а не съюзници. Единствените, на които новината нямаше да се хареса бяха стражите на реда, защото нищо веднъж създадено нетрябваше да се унищожава изцяло.
- Всичките ли?!- попита сурово Янтар.
В отговор могусите се разсмяха. Зловещ смях разтърси долчинката и земята потрепери като от потрес.
- Аварга-Могус пращи от акъл - процеди през зъби Джураг. - Нарушили сте закон на Всевишния тъпи гущероподобни идиоти! Сега вече няма да има за вас милост!
- Всичките ли! - извиси се гласа на Янтар и смеха на змейовете секна.
Черните могуси се спогледаха. Гласът на дребосъка бе твърде силен за ръста му, а светлина струеше от очите му и бавно го обвиваше.
Пред групата могуси се извисиха две същества от ярка бяла светлина, с очи греещи като слънца, и гигантите трябваше да извият вратове за да могат да погледнат в лицата истуканите от светлина.
- Всичките ли!?- вика разтърси планината и предизвика свличане на камъни. Жесток леден вятър с вой се спусна откъм върховете и шибна могусите в лицата. И те отсъпиха назад в паника.
- Ясно! - прогърмя гласът на Джураг. Реакцията им бе достатъчно красноречива. От адхара не беше останало нищо. - С нечестивци като вас ние отказваме да воюваме от тук нататък! За нас това би било унизително. - истукана от светлина вдигна крак и го стовари връз един от могусите. Зеленикава пихтия потече по камъните и останалите отстъпиха още назад.
- Вие сте воеводите. - откри водача им с потръпващ от ужас глас. - Змиите ни излъгаха.
- Знам! - каза ледено Джураг и размаза следващия.
Стенел и Лейджа вървяха след Тултек, а потта се лееше от тях на ручейчета. Едва проходими, сумрачни и спарени джунглите на южен Атлан бяха най-отвратителното място, на което бяха стъпвали.
- Дори в Трелебер е по-добре, въпреки оглушителните крясъци на маймуни и птици и буболечките. - отбеляза Стенел, избърса лицето си с ръкав и се навъси. Тишината около тях не беше нормална за джунгла.
Напредваха бавно, а дърветата започнаха да оредяват, но сега и те се сториха странни на Стенел. А Тултек и Лейджа просто си вървяха незабелязвайки нищо. Или поне нищо неказваха, а това бе по-лошо.
Накрая дърветата свършиха и тримата спряха на гола поляна която изглеждаше обгорена. В средата се издигаха почти рухнали останки на някаква много древна постройка. Вятърът довя до носовете им мирис на смърт.
- Готови ли сте? - запита ги Тултек тихо.
- Да. - отвърна Лейджа, а Стенел кимна.
Вътрешността на руините бе покрита с плесен. По стените личаха следи от груби барелефи, а някои от камъните по пода изглеждаха като останки от статуи. Вниманието им привлече плосък камък покрит с одавна засъхнала кръв. Тримата балришари го избутаха на страни и пред тях се разкриха стълби водещи към подземие потънало в мрак.
Стенел щракна с пръсти и в ръцете му се появиха три горящи факли, подаде двете на приятелите си и тръгна надолу заедно с тях.
Стълбището покрито с прах и следи от кръв продължаваше стръмно надолу в мрака, а въздухът бе застоял и студен. Водачът им продължаваше да мълчи взян пред себе си и единствения звук идеше от стъпките им.
Продължиха по тесен коридор спускащ се плавно надолу. Барелефите тук не бяха унищожени и Стенел видя воини громящи врагове и жреци поднасящи човешки сърца на озъбени чудовища, танцуващи маскирани момичета и селяни поднасящи дарове на одавна забравени царе. По земята освен следи от кръв в прахта се търкаляха и човешки останки.
Коридора свърши преливайки в голяма зала която накара Стенел и Лейджа да потръпнат. Огромна статуя на оплезен змей стърчеше в средата, а около нея бяха наредени човешки черепи. Стотици хиляди черепи на жертви, чиито сърца бе получило чудовището-идол.
Тултек махна с ръка и невидима метла измести черепите на страни разчиствайки път до статуята. Тримата бавно се преближиха, гледайки чудовището с безизразни лица.
Лейджа опря длан в статуята и тя взе да се мести със глухо стържене разкривайки черна дупка, от която ги лъхна гробовен студ .
- Ето го. - рече тихо с леден глас Тултек. - Ако легендите са истина води право в тронната зала на Аварга-Могус.
- За сега няма да проверяваме. - отговори Лейджа загледан надолу откъдето го гледаха втренчено невидими очи.
- Нещо ни гледа. - отбеляза Стенел и отстъпи назад.
Тримата се дръпнаха настрани от дупката, от която лъхаше злоба.
На светлината на факлите видяха от дупката да се издига нещо огромно и черно със жълти немигащи очи без зеници, чиято злоба можеше да убива. А после разбраха, че е змия и се спогледаха пребледнели.
- Най-после храна!- просъска змията - Вече си мислех, че сте ме забравили жалки създания.
- Какво е това и за какво говори?! - попита Лейджа озадачен.
- Аз откъде да знам?- изгледа го потресен Тултек. - Знам само каквото съм чел и са ми разказвали в къщи!
- Това приятели е ламя - рече замислен Стенел - В хрониките се описва как нашите нахлули в този храм и изпобили тлиачите до крак. А после решили да счупят и статуята, но от някъде се появило черно вречуго, което лично бала Лаолатин елиминирал и той им казал, че се нарича ламя.
- Бебе-Могус. - кимна Лейджа и стисна зъби. От гледна точка на теранците могусите бяха по-дългоживотни и от адхара.
Очите на балришарите светнаха в бяло и кълба Огън на Багад и на Еа полетяха към змиеподобния гущер. Той зарева и се опита да избяга обратно в дупката, но енергията го достигна и разкъса на парчета, които се разлетяха из залата, а отровната зелена кръв опръска дрехите им и прогори дупки в тях.
- Значи легендата е вярна - отпусна се с въздишка Стенел.
- Не съвсем - погледна го начумерен Тултек. - Вие хиванците никога не сте стъпвали тук. Единствената роля на Империята Хиву е била да предостави кораби на тарийците, които са свършили цялата работа. - огледа се и добави - По-добре да изчезваме и да съобщим за този вход към глъбините.
- Остава да проверим Басадония. - отбеляза Лейджа. - В Мадугард е немислимо да има пещери и тунели незапълнени от отровни газове или лава.
- Да вървим. - кимна Тултек и ги поведе обратно по мрачния коридор на подземието.
Зад тях статуята сама се върна на мястото си, а оплезения могус сякаш бе готов да скочи и да ги догони.
Няма коментари