И така прозябява българската култура от петилетка на петилетка. Поизвадим от време навреме по някоя бяла лястовица, с която участваме било на Евровизия, било на „Оскарите”, в Кан или на друго подобно място, но скоро се оказва, че това са кукувичета, отгледани в друга, в никакъв случай българска, среда.

   Само ще маркираме в този контекст, че литературата продължава да поддържа някакво, ако не европейско, поне балканско равнище. Не защото липсата на цензура я е направила кой знае колко по-стойностна, но главно заради специфичността на самата дейност, която по-малко зависи от държавата. Макар и днешните писатели да предпочитат да се крият в миналото. Става дума за романите „Сестри Палавееви” на Алек Попов и „Възвишение” на Милен Русков, както и за стихосбирката „Балът на тираните” на Пламен Дойнов, които са, ако не най-добрите, поне най-показателните примери в това отношение. И приключваме литературния преглед, без да се задълбочаваме в скандали от рода на този, свързан с дългата ръка на ДС при превода на „Власт и съпротива” на Илия Троянов, или с махленските спорове кой е по-добър писател – Георги Господинов или Деян Енев?

   Що се отнася до бъдещето на другите културни фронтове, малко сме учудени, че повечето родни трегери са оптимисти по отношение културстването, което се очаква от третото Бойково правителство в лицето на новия министър Боил Банов. „Доскоро бях оклюмал за бъдещето на нашата култура и Министерство на културата. Сега след този избор аз съм много радостен и обзет с надежда, че културата ни ще има по-добро бъдеще”, заяви служебният предшественик на Банов Рашко Младенов. Заявено явно от куртоазия между колеги театрали. Понеже и Банов е режисьор, поставял в Народния и Сатиричния театър, в "Сълза и смях" и Хасковския театър "Иван Димов", където е бил директор след обединяването на драматичната и куклената сцена цели 15 години – време, през които театърът се развивал успешно и се нареждал сред "отличниците" според критериите на Министерството на културата. 

   Апропо, Банов дойде като заместник на предишния служебен министър, но остана на поста и в следващите две правителства. "На нас ни липсват около 95 млн. лева, които са ни необходими, за да можем да покрием минимума и да извършваме политики" – бяха първите коментари на Боил Банов като министър. – Аз не просто ще работя за повече пари в културата, аз ще защитавам с ясни тези и параметри необходимостта от по-голямо финансиране", рече той в борбения стил на говорене на доскорошния си патрон Наполеон Рашидов.

   Иначе, какво е дереджето на българския театър, откъдето през годините се чува най-много крякане и врякане? Според драматурга Константин Илиев (1937), носител на международната Хердерова награда и двукратен лауреат на родната театрална награда „Аскеер”, „докато в страните с истинска театрална култура хората се борят против комерсализацията като голямо зло, в България комерсализацията на театъра е държавна политика” – заявява той. – Играят се 90 % булевардни пиеси. (Друг е въпросът, че и в булевардния театър има различни нива – от пошлотии до приемливи донякъде забавни сюжети.) По този начин се депрофесионализират хората на театъра, актьорите преди всичко, пък и режисьорите, защото не правят стойностна драматургия. Нито пък изобщо могат да отделят достатъчно време за работа, защото се работи за пари. И най важното: вкусът на публиката все повече и повече се принизява, а това ще има последствия за десетилетия напред. Много лесно се отива към депрофесионализация и насаждане на лош вкус, но много трудно би могло да се тръгне по обратния път.”

   Ще кажете: мнение като мнение. Ама мнение не на самомнителни каменоделци или викачи от сюрията конюнктурни парвенюта, а на автор, когото големият наш театрален режисьор Леон Даниел (1927, Русе – 2008) сравнява с Чехов. „Както тоя велик доктор, той следи симптомите, регистрира процесите на болестта, търси съпротивителните сили на организма и… може би… се старае да им помогне с някоя от противоотровите на изкуството”, казва Даниел за Константин Илиев.

   Какво (по)казва обаче мутроподобното управление по темата? „Хляб и зрелища!”, казват важно милиционерите, надали въобще осъзнаващи, че това са думи на древноримския сатирик Ювенал (І-ІІ в. сл. Хр.), които в древния Рим са били символ на управления, криещи своите престъпления чрез задоволяване на ниски страсти, развращаващи населението. Благодарение на който разврат, всъщност, си отиде Римската империя. Каквото развращаване, обаче, тече и у нас в момента и в който обществен контекст логично се сближиха най-големите „врагове” в държавата – Бойко и Слави.

   „Как другояче може да се определи тази културна политика, освен като престъпление, което както всички големи престъпления през последните години, ще остане ненаказано”,  коментира положението драматургът Константин Илиев.

   Прочее, нима средновековната английска публика не е могла да бъде развращавана както нашата сега? Тогава обаче Шекспировият театър е осъзнавал и осъществявал своята възпитателна мисия с постановки, които са мерило за ценности и морал до ден днешен, а не с престъпни пошлости, с каквито нашите декламатори съвсем се разпищолиха.

   И като стана дума за декламатори, се оказа, че това е всъщност една от най-големите болести и на българското кино. При това не от вчера. Но докато досега този грях можеше да бъде вменяван само на измислените професори в НАТФИЗ, то в последните години в значителна част се дължи и на кухите реплики, които се подават на актьорите от сценаристите. Да не говорим, че драматурзи и сценаристи почти липсват в съвременното българско кино. Където вманиачени режисьори тъпо и упорито ни досаждат с гениалните си идеи. При това не търпящи никаква критика. (Даже един неотдавна заплашваше по телевизията критиците си с физическа разправа.)

   Затова, ако има нещо що-годе гледаемо в киното ни, то е свързано с екранизациите по романите „Мисия Лондон”, „Светът е голям и спасение дебне отвсякъде”, „Дзифт”, както се надяваме и в очакваната последно през ноември екранизация по споменатия роман на Русков „Възвишение”.

   „Все още чакам българския филм, в който високото ще срещне популярното и ще се прегърнат, за да направят кеф на зрителя. Защото след 1990 година се наблюдава бързо спускане и по наклонената плоскост в обратната посока – "популярното" започва да се разбира като пошло, елементарно, непрофесионално; хуморът да е тип евтино токшоу, екшънът да е пет за четири”, написа Анита Димитрова – журналистка, специализирала в сферата на киноизкуството.

   В тази връзка проблясъците в лицето на анимацията „Сляпата Вайша” на Теодор Ушев (по сценарий на Георги Господинов),  както и изявите на 25-годишната Анжела Недялкова с видима роля в „Трейспотинг-2” са изключения, сполучили не благодарение на, а въпреки българската кино-школа. Която школа, откакто е дошла демокрацията, все за пари плаче. Пък се оказа, че добър независим филм може да се направи и с малко пари – снимания по действителен случай „Урок” на Петър Вълчанов и Кристина Грозева.

   В заключение, за българско изобразително изкуство също няма да говорим. Тъй като за него „художникът” Вежди Рашидов вече два мандата достатъчно не направи. Ако изключим „Квадрат 500”, чиито тавани текат и който и за кръчма не ставал.

   „Модели на мислене и поведение – някога се говореше, че това би трябвало да произвежда интелектуалният елит. Вместо това се наблюдава едно повсеместно упражнение по безсилие – остатъчни жестикулации и гърчове... Време на повсеместен конформизъм”, коментира Копринка Червенкова, един от дисидентите, присъствали на 20 януари 1989 година на закуската с Митеран, когато Борисов, Цачева и цялата им болшевишка тайфа служеха на Партията. Та, „обозримостта на света – и в частност, на българския свят, ни направи лоша услуга – видяхме, че преобладават и са толерирани посредствените, да не кажа глупавите хора. Оказа се, че моралът трудно издържа на изкушенията на ползата. Всичко това предизвиква тежка интелектуална клаустрофобия”, заключава Червенкова.

   Дано не е права, защото това е краят.