Казах му да се разкара. Да изчезва и да си ходи. Просто да се маха, без обяснения, без думи, без стъпки. Без дори спомени и лампи. Изпъдих го, ама така хубаво го изгоних, както само аз си знам. Тръшках врати и вадех грозни и долни козове. Повръщах гняв и истерия.
И какво постигнах после. Безвъпросие. Постигнах и нулево вдъхновение.
И какво получих после. Една празна стая, в която само аз си стоя. Погледът ми шари по претъпканите рафтове. Прашолясали книги, вещи, някакви снимки и остарели парфюми. Всичко се срутва върху ми. Блъскам се в чужди хоризонти.
И какво ми предстои после. Празно поле на Word, неопределени планове за бъдещето, цял един youtube, никотинов глад, някакъв си свят и безкраен анализ на ситуациите.
Ама тогава не осъзнавах какво ще е . Прсто виках и исках да се маха. Да изчезва. Изблъсках през вратата и тръшках пак. А тишината, която остава след поредния образ, който си изгонил е толкова отвратителна и шумна, че ти се иска крясъците да бяха продължили. Поне означава, че все още има някой.