Преди Втората световна война Япония е вече първа сила във военно- икономическо отношение в Далечния Изток. Поела по пътя на милитаризма и експанзионизма, улеснявана от събитията в Европа, до началото на 1942 г. нейната империя се разпростира над Корея, Манджурия, Тайван, Френски Индокитай. През 1937 г. след инцидента на моста Марко Поло избухва широкомащабен конфликт в Китай, където силите на Гоминдана и комунистите, водени от Мао Дзедун, се обединяват срещу японците, но независимо от това японците завладяват значителни територии по китайското крайбрежие и на североизток.

Тази агресивна политика се посреща изключително остро от САЩ, които предприемат серия от икономически стъпки за сдържане на японското настаняване в региона. Най-значимата от тях е прекратяване на износа на нефт, стомана и железен скрап. В резултат на това островната държава губи 88% от вносния си петрол, което ѝ позволява да издържи окологодина и половина, ако води активни военни действия по море и суша.Изправени пред заплахата да останат без ресурси, японските военни и разузнаване започват да разработват планове за завземане на богатите на ресурси британски и холандски владения в Южна Азия, както и за открита военна конфронтация със САЩ. Началото е дадено на седми декември 1941 г., когато Първи въздушен флот под командването на адм. Исороку Ямамото и Чуичи Нагумо нанася изненадващ удар над американския тихоокеански флот базиран в Пърл Харбър на Хавайските острови.Атаката е осъществена главно от шест японски самолетоносача („Акаги“, „Кага“, „Сорю“, „Хирю“, „Шокаку“ и „Зуйкаку“) и 414 самолета, които потaпят четири линейни кораба и повреждат сериозно други четири. Американските жертви възлизат на 2400 души. Следват почти едновременни нападения и завземане на Холандските източни индии (днешна Индонезия), британска Малая, Борнео и Филипините. На континента японските войски навлизат в Бирма, а на 21 декември 1941 г. след подписването на т. нар. Договор за взаимна сигурност и Тайланд се присъединява към т. нар. Велика източноазиатска сфера за просперитет.Въпреки териториалното разширение на сушата, най-силното звено в японската военна стратегия е флотът. Той е трети по численост в света, по това време има най-много самолетоносачи (десет), които са доказали ефективността си, измествайки тежките линейни кораби. Придобитите ресурси и липсата на реални противници в региона дават на Япония стратегическа инициатива в Тихия океан.Обратът във войната в Тихия океан логично настъпва след няколко мащабни морски битки. При атола Мидуей (4–6 юни 1942 г.) американците нанасят сериозно поражение на императорския флот, който губи самолетоносачите „Акаги“, „Кага“, „Сорю“ и „Хирю“, два тежки крайцера („Микума“ и „Могами“), 292 самолета както и 3000 души. Американският успех се дължи главно на дешифрирането на японските секретни кодове, което им разкрива деня, числеността и бойния ред на флота, командван от адм. Ямамото.

Следва битката при залива Лейте (23–26 октомври 1944 г.), където загубите са още по-сериозни – самолетоносачът „Зуйкаку“, леките самолетоносачи „Читосе“, „Чиода“ и „Зуйхо“, линейните кораби „Мусаши“, „Фусо“ и „Ямаширо“, тежките крайцери „Атаго“, „Чикума“, „Чокай“, „Мая“, „Могами“ и „Сузуя“, леките крайцери „Абукума“, „Кину“, „Тама и „Ноширо“, 300 самолета и 12500 жертви.На практика само за две години японският флот губи способността си да води каквито и да било офанзивни и дефанзивни операции, въпреки ускоряването на програмата за обновяване на флота и преработката на кораби в самолетоносачи. (б.а. Пример за това е самолетоносачът „Шинано“. Преработен от линеен кораб, с водоизместимост 72 000 тона, той е пуснат на вода на 19 ноември, а само десет дни по-късно е потопен от американската подводница „Арчър-фиш“.)

В тази ситуация японското главно командване решава да се противопостави на американското военно и числено превъзходство по нов начин. Планира се специално обучени пилоти да разбиват самолетите си във вражеските кораби и самолетоносачи. Познати като „камикадзе“ те остават в историята като пример за смелост и фанатична отдаденост към родината. За жалост липсва обективен анализ на този феномен, главно заради сериозните културни и философски различия между Изтока и Запада. Дори днес мотивите на тези летци остават до голяма степен загадка за западния човек.Целта на настоящата разработка е да представи и анализира малко известни факти, свързани с летците „камикадзе“, като им изгради един по-близък до историческата истина образ. В американската историография проблемът е разгледан от редица автори и ветерани от войната като Албърт Аксел, Емико Тиърни и капитан Роджър Пино. От японските автори най-много информация може да се намери в книгите на Нацухо Найто, Ясуо Куахара, Хидеаки Касе, капитан Рикихей Иногучи и командир Тадаши Накаджима.

Един от най-широко разпространените митове е твърдението, че пилотите „камикадзе“ са олицетворение на японската жертвоготовност и несъкрушим боен дух. Често се твърди, че това е естествено за тях решение, причините за което се търсят или във феодалното минало на страната, или в някакъв култ към смъртта, свързан с религиозната философия на конфуцианството и шинтоизма. Като доказателство се привежда и фактът, че голяма част от тях са високо образовани и са направили свободен избор за участието си в отрядите „камикадзе“.

За да се опровергаят тези схващания, е необходимо да се разгледат в дълбочина основните аспекти на този феномен и историята около неговото възникване в съответния исторически период.

Преди всичко трябва да започна с етимологията на думата „камикадзе“. Двата йероглифа, с които се изписва тя, са „божество“ и „вятър“ – откъдето идва и названието „божествен вятър“. Така са наречени тайфуните, които два пъти разрушават флота на Кубилай хан през 1274 и 1281 г. и спасяват Япония от монголско завоевание. Под влиянието на Дзен будизма, който се разпространява все повече сред самурайската военна каста, се създава митът, че шинтоисткият (б.а. Една от традиционните японски религии.) бог на гръмотевиците „Райджин“ е изпратил тайфуните в желанието си да спаси страната (б.а. Според други версии това сторили богът на вятъра Фуджин и този на морето – Рюджин.).Отделно от религиозния аспект, поражението на завоевателите изиграва много важна роля за формирането на ранно национално чувство у японците, защото за първи път местните феодални владетели се сражават за обща кауза (която трудно може да се нарече „общонационална“, тъй като японският архипелаг не се възприема нито като „родина“, нито като държава, а по-скоро като отделни владения, в които населението се подчинява на феодалния владетел) вместо помежду си.

Здравейте, djosef. Мисля, че Божественият вятър и преди е помагал на японците- при опитът на монголците при Кубилай да нахлуят и завладеят Япония.
Поздрави!

В следващата част съм го разказал.Малко издаде от разказа.:)))

Ще го очаквам.

Камикадзе не става известно чак XII-XIII в., а много по-отрано, но за целта е необходимо да се познава японската митология и по-специално етногенезата на японците и митът за богиня Аматерасу. Още по-неточно е описанието, че Япония не се възприемало кото родина, а островите се възприемали като отделни владения. Кога тва? Сигурно не са нямали и император, а?! Имали са някакъв хан, кан и княз май?! А, бе да не са биле българи??? Обущарю - не над обувката!!!