Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
05.04.2020 20:08 - Великият кан Крум (5), Кан, Кана-Батър и други хармонични
Автор: dichodichev1 Категория: История   
Прочетен: 672 Коментари: 4 Гласове:
2

Последна промяна: 05.04.2020 20:10

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
КАН (1) – Каназ*: “върховен”, срв. Канар*: “канов, кански, на кана”, Канартикин*: “канов наследник”; Кан е титла в бълг. държавна система, срв. авест. kaena: “(небесно, божие) възмездие, наказание, мъст”; срв. келт. Кеаnn: “глава, главатар, архонт, началник”; срв. остгот. Конунг: “вожд*”; бълг. Кан, Кана* = “Върховния”, букв. “основният (на земята) небесен (въздигнат от небето, от Бога)” - от корена Ан*: “Небе, Върховен небесен бог”, с представка или определение, поставено в представка К- (Ка-*): “основен, базов”. Пряко производно от К-, Ка-* е шумеро-акадската титла Кави* (авест. Кави), срв. авест. kada-: “въздаване, разплащане”, ирл. cin: “вина, дълг”, авест. katara-: “този който, този когото”; срв. (от др.-иран.) перс. гаан, кабн [ﻗﺎﺁﻦ], кдан, кан [ﻗﺂﻦ]: “кан; шах; цар; хан, титлата на монголските господари (всъщност титла на Самаркандските татари – Чингизидите /ХІІІ-ХІV в./ и на Тимуридите /ХІV-ХV в./)”, наред с перс. канун [ﻗﺎﻨﻮﻦ]: “канон, закон*, кодекс; от ср.-гръц. κανών, канон” (ПС*, ІІ, стр. 248, 254).

Друго производно на Ка* и разновиднаст на Кан е древната върховна титла Кай – носена от Кай Каус (Кан на Кановете, “родоначалник”; елините го наричат Бог Хаос), Кай Хусрау – син на Бог Сиавуш* (Зиевуш, еленския Зевс), Кай Лорасп – който въздигнал красивата българска столица Балх* (Балг), и др. (вж. Сер*); в титлата Кай наставката “-й” вероятно е само писмена и не се фонетизира, като при това тя е еднаква със знациите в наставка “-ъ” “-х, -х” (която само понякога се фонетизира, както и “х” в представка – срв. Хляб и Ляб, Хала и Ала, и др.), и със “в”, “у”, “и”, обозначавани с едан единствена буква в др.-българския и ст.-българския – “v, y”, което означава, че Кай: “кан”, и Кави: “кан”, са един и същи термин;

Вариянтите в ст.-българския, които безспорно повтарят точно др.-българските фонеми и (!) граматика, са: κн®жа, кн­sь, кнЄsь, к"н®ґъ, кн®ґь, кн­іъ, кьн­ґъ, кьн­ґь, кън­жь, кън­іь, кънЄsь и пр. (СТР*), наред с още по-съкратените им форми – κнґь, кн­, кнsь, кнзь и пр. (ММ*, Именник*). В персийската практика, вероятно по наследство от др.-иранската и др.-персийската традиция, думата Кан, включително когато е в наставка, също се пише съкратена във формата Кн, кн- [ﮑﻦ], срв. Ширдф/кдн [ﺷﻳﺭﺍﻓﮑﻦ] (шираф/кн): “храбър, силен, смел; храбрец, герой” (ПС*, ІІ, 124), букв. “лъвски-кан, лъвов кан” – от перс. Шир [ﺷﻳﺭ]: “лъв; лъвски”, Шираса [ﺷﻳﺭﺁﺳﺎ]: “силен като лъв, подобен на лъв”, срв. бълг. “лъвове-юнаци, левове-юнаци”;

Вижда се, че в бълг. термин Кан предсавката κь-, къ-, к", к- е съкращение, съобразено граматически при записването му, което следва да се фонетизира “ка-“ (по базовото Ка/ви* и пр.), а не по буквалното му записване като “къ-“, “кь-“ или “κ-“ (във формата “кн-“), защото “-ъ-” и “-ь-“ са само граматически съставни и изобщо не се фонетизират (още през V в. пр. Хр. Херодот, по повод на народите в Персийската империя, отбелязва че не всички букви в записаната дума се фонетизират /Х* - І, 138-140/; всъщност, поради недостатъчното разпространение на качественото образование през средновековието, вероятно самоуките и малограмотните са фонетизирали думите по буквално записаните буквени знаци, но това е аномалия и не може да бъде критерий за подражание; срв. че се пише блъгари, блъгаринъ, блъгарскыи, а се чете и произнася бвлгари, бāлгари, балгари, българи, болгари, бжлгари, българин, български). За сравнение служи нпр. и ст.-бълг. κъто и/или κъто любо: “като всеки; който и да е, всеки” (СТР*), защото записаното κъто, със съкращението на “ка-“ в граматичната и подчертаваща същинския корен форма “κъ-”, се фонетизира “като”.

Същевременно Кан е съставна от Ка* + Ан*, срв. келт. Keann: “кан, вожд, предводител”, авест. kaēnā- (от *ka-An-a- или *ka-han-a-): “небесно възмездие, мъст, наказание”, при авест. Ан (Хан): “небе, бог, небесен, божи, божествен”; срв. авест. han-: “преборва се, заслужава, побеждава”, т.е. “покровителстван е, насочван е от небесните сили, от Бог”, като авест. han- = др.-инд. san- (но бълг. “С”, лат. “S”, в Сан* /san/ е свързано със Саса*, Сама*, Сопа* и пр.), и произхода на Кан от Ка- + -Ан е много по-висок по степен в социалната среда и категоричн по смисъл термин от авест. han- (хан-), което е производно, изградено единствено върху Ан*: “небе” (срв. Хала* ~ Ала* и под.). Срв. Кан в титлата на бълг. държавни глави Кана Субиги* (Сюбиги, Сибиги) = Върховния Субиги (= Събага = “Съ- Бога” = “действащ с Бога, поставен от Бога” и пр.). Срв. Кан в Балкан*, от Бал*: “главен” + Кан: “ворховен, небесен ~ върховния небесен”, което е свързано и с обожествяването на планините и техните върхове; срв. Танкан*; срв. авест.- Maenakan, където “върховната = планината = небесната височина = -kan”, от която извира реката Maena (срв. Машу*, Мада*, Мая*, Мак*). С титлата и властта на кана следва да се свърже и асир.- kunukku: “печат”, в което kunu- най-вероятно е поставено в падежна форма.

Титлата Кан се вижда в най-древните владетелски имена-санове – на Урука-кина (ок. 2400 г. пр. Хр.), буквално “Канът на Урук” или “Канът на Ур” (всъщност той е кан на цялата държава Шумер* и на Лагаш, тоест в земите, където върховенства династията на Ур и на Билга-мес*), споменаван в сегашни преводи и като Уракагина, поради затрудняване на фиксирането на началната съгласна в Кан като “гх”, “кх” или “к”, но което е категорична упоменато като “к”, “кх” в имената на наследниците му) – на Шару-кин І* (2369-2314 г. пр. Хр., елин. Саргон І) и пр., на Шару-кин ІІ* (722-705 г. пр. Хр., елин. Саргон ІІ), ползано във същата форма през средновековието от ортодоксалните българи, наричани от руснаците половци* (ПВ*), – Шару-кан* (ХІ в.), който воювал с князете от Кивска Рус през 1068 г. (ПВ*);

“К-“ в Кан вер. се изговаряло с по-дълбоко-гърлен звук “КХ”, за който има знак в Др.-бълг. азбука*, но е създавал проблем при изписването му с елински букви като k, g или h, и същевременно вер. първоначално елините са го записвали от устно говорим български, а не от писмените източници; не може да се пренебрегне и вероятността наставката -х в Кх- да е само писмен знак, отделящ понятието Ка/х/-, К/х/- от следващото съставно. При въвеждане на ст.-бълг. писменост терминът и звука категорично се бележат с “К”, Кан и Канез* (Княз*) в думите и в съчетанията (срв. Балкана*, Зоркан* и пр.), както това е в авест. текстове – срв. Maena-kan. В Китайския език думата Кан е приета със североизточно регионалната йероглифна форма, имаща фонетичен израз Шан или Шян (Тян Шян*, Гандисы Шан и пр.). В историографията често е отбелязван като Хан*, под влияние на тюркската титла, и като Ган* под различни гръко-варварски уклони (вж Варвари*). В Кан коренът АН* има значение “небе” (ПД*), “космос”, “вселена”, “свят”, “Върховен бог” (вж. Ан*, Ану*, Тан*). Това определя термина към божествен, а не към “земен” връх и възвишение (вж Кана*, Древни българи*, Връх*; със знач. върховен в Тан-кан*, Бал-кан*); възможно е знач. “възвишение” (възвишен, издигнат) в Тутракан*.

К-АН-А означава буквално “главен небесен /наместник/”, като крайното -А е оконч. за м.р; Пряка е връзката с шумерския Ен (от Ан*) - в шумерския град-държава, смятан за владение на местното божество, Ен се наричал представителят на това божество на земята (в конкретния град и владенията му). Начело пък на свободните жители на града-държава, стоял водач, който отговарял за реколтата и другите стопански дейности, наричан Енси (МД*) - също от корена Ан*, и най-вер. представляващо друго степенуване, произлизащо от значението “небе, небесен” ~ “водач”, а възможно и със значението “поставен от Ен” или “представляващ волята/властта на Ен” - срв. Бал*, Бала* ~ Балса*, Балза*, Балша*, Сама* ~ Самса*, Кана* ~ Кънеза* и пр.; вж. Шан Албан Риштау*;

КАН (2) – река, десен приток на Енисей, дълж. 629 км., плавателна;

КАН (3) – днес град Муром във Владимирска област, Русия, пристан на река Ока*. Основан е в края на 813 или началото на 814 г. от Българският кан Караджар* или Крум* за зимен войскави лагер и крепост с дървени стени (според руската енциклопедия е известен от 862 г. /ГЕ*/, но разликата от 50 години е твърде съществена).

Според сведенията през зимата и преди началото на пролетта на 814 г. крепостта Кан вече била напълно оборудвана и непристъпна за обсаждащите я войски на “башкортите и мурдасите” (ДТ*), т.е. на башкирите-угри (маджари*, себери*) и на мордвите или мордвините. Обстоятелствата около построяването на града-крепост се споменават доста бегло във Волжко-българската история на Гази-Барадж (1229-1246). След като Кан Караджар* (787-814) разгромил и прогонил маджарите (маджарите-мишари), които “успели вече да погромят любимата полска столица (батавил) на Балтавара* (Кана) - [град] Балтавар* (също Хорисдан, от Хар*, Хара*, дн. Полтава*), и да направят небезопасен пътят към Крим”, а след това сторил същото и с мурдасите, той – “Кан Караджарза окончателна разправа над враговете построил за себе си град Кан” (ДТ*, с. 29).

Т.е. града-крепост Кан бил построен като местна, районна столица на Кана [За срв. византийските източници (ИБИ*) сочат, че Крум имал както столица в Мизия – вероятно Плиска*, така и столица в Тракия (ИБИ*), като при това не може да се пренебрегне крепостта Никулицел*, която е главен град – т.е. столица, при делтата на Дунав още от времето на Тервел* (799-820) или дори от времето на Аспарух* (668-699). Белград* на Дунав и Белград* на Днестър са също със статут на столични градове, а Киев* (Бащу*) е безспорна столица още от 378 г., когато се казвал Аскал*. И град Фанагория* е посочен като една от столиците на Българския владетел във византийски извори за времето на Курбат* (605-665). Има и други градове в същия период от VI до X век, които са посочени като столици – Балтавар* (Полтава*), Батавил* (Путивъл), Курск*, Болгар*, Балкар-Балх* и др. Затова следва да се приме, че както всеки български главен областен град, така и всеки град или крепост, в която с главния си боен отряд и свитата си резидирал Българския кан – поне за повече от месец – имал статут на столица].

Традиционно по своята титла българските архонти именували главните си градове-крепости – срв. Киев*, по-раншния Аскал*: “пророчище”, през 619 г. бил обновен от Самбат* (619-675) с името Бащу*, по титлата на Кубрат Бащу (605-665), но бил известен в скандинавските хроники и като Канъграда; по титлата Балтавар* се именувал града-крепост Балтавар*, което е пославянчено във формата Полтава; Путивъл, рус. Путивль, е славянската форма на Батавил* – града на Бата*; срв. също Канев*, Астрахан – някогащният Асъ-таркан, др.-рус. Асторохань, хазар. Rās Tarχan от др.-бълг. As-tarkan: “началник на аланите (в Хазарския хаканат)”, Алани от Хайландур = Оногондури*, или номадите Алани*; Боруи – от Боруи-таркан, днес Стара Загора, и пр.

В този смисъл това, че градът е наречен Кан /1/* е не само в синхрон с традицията, но и посочва точната титла на Караджар* (787-814). Тази титла не се използва от архонтите на Волжка България*, които в пред-ислямската си битност използват титлите-епитети Бат* и Балтавар* – явно подвластни на Кана по степен и правомощия, и подчинени нему. Защото върховен правител на цяла България от Дунав до Каспийско море*, Кавказ и Урал, а в случаят на всички земи в Източна Европа от Германската граница и областта на Авария* (568-796) до Хазария* (673-969) и няколкото малки владения на Византия в Крим* и на Балканите*, бил единствено Канът или Кана Субиги*.

По това време столица на България продължава да е Бащу* (Киев*, Канъград), който е главен български град поне от 378 г., когато носел името Аскал*. Като прибавим към това и фактите от времето непосредствено преди построяването на Кан, то става ясно къде се губи Крум* (пр. 796-814) – наричан във волжко-българските извори с епитета Караджар* (787-814), т.е. Запад-цар или Цар на Запада, на Западна България, в онези моменти, когато той не воювал с Византия на Балканския фронт в Тракия* и Македония*.

Интерес представлява и по-късното име Муром, др.-рус. Муромъ (ПВ*) и Муровъ (Киевски Синопсис 1674 г., др.-сръб. Синаксарий 1340 г. от времето, когато Кралица на Сърбия от 1332 г. и главна политическа фигура е Елена* /1332-1376/ – сестрата на Царя на България Иоан Александър* /1331-1371/). С това име градът е известен поне от 862 г. (ГЕ*). Вероятно то трябва да се свърже директно с Омуртаг* (814-831), който воювал около Харка* (дн. Харков*) и северно от него с маджарите и хазарите, като напълно ги разгромил.

Спасилият се Хазарски военачалник се оправдал пред Хакана си в столицата Итил или Атил (българите я наричали подигравателно Етиль: “Кучи Град”, ДТ*, с. 28), че са разгромени не от хора, а от Мардукан* (ДТ*), което е сборно от Марду- и -кан, като второто отговаря на титлата на българския архонт; а Марду- е близко до Мурта/га: “подобен на Мурта-, притежаван от Мурта-, обсебен от Мурта-, подвластен на Мурта-, част от Мурта-“, и води до предположението, че Омуртаг или Муртага е кръстен на свещеното за българите божество Мардукан*.

Нахлуването на Омуртаг зад Днепър станало около 824-826 г., след като Канът първо разгромил на запад нахлулите в Панония* маджари и ги подгонил на изток към долината на Донец* и Волга*, където били поселенията им. Изглежда тогава град Кан е взел името на Омуртаг или Муртага.

Същевременно много изследователи приемат, че името на кана е Муртаг и дори (?) Муртагон, а началната “О-” свързват с елинската уважителна форма. При това името се сближава с българското Мороут или Морут*, и неговия внук Менуморут* или Мену-Морут (срв. авест. manuš: “човек, мъж; Мануш”, maγna-: “гол”, mant-: “тресе, мачка, пречи, меша, размесва, разбърква”, mana: “мене, мен, ми”, а за Морут срв. авест. marъtāsa-: “човекоядец, людоед”, marъzaiti: “стрива, трие, търка; пере, чисти, почиства”, др.-перс. martiya-: “човек”, авест. mъrъγaiti: “броди, митка, ходи бавно, гази тревисто или мочурливо място, прегазва вода или преспи сняг, лута се, блуждае, скита”, mraoiti: “говори”, mrūitē инф., “говори, чете, наставлява”).

В този смисъл следва да поставим преименуването на Кан в Муром, или появяването на Муром като второ, успоредно име-епитет на града, към и след 824 г. При това новото нарицателно име Муром дава обозрима картина на похода на Омуртаг към Волга и действията на неговите военни отряди, които разгромили така тежко хазарите и маджарите при Харка*, днешния Харков, че от 70 (седемдесет) хиляди тежко въоръжени и тежко бронирани в желязо огузки конници (без да броим останалите отряди от хазари и маджари) в Хазарската столица Итил се завърнали едва под седем (7) хиляди (ДТ*);

КАН (4) – град Самарканд*;

КАН (5) – град Канев*;

КАН АЛБАН ОТ РИШ-ПЛАНИНАШан Албан Риштав*, Шан Албан Риш-тау от Кавказ;

КАН ТАНГРАТангра /2/*; тюрк. Хан Тенгри; най-високият връх на Танкан* (кит. Тян-шян*);

КАН И БАЛТАВАР – “Кана и Балтавара на България”, сан на Българския владетел Курбат* или Кубрат Бащу* (605-665), използван от Микаил Бащу* (ок. 819-900) в стих 1312 на неговото “Сказание на Кана за дъщеря му”, писано между 865 и 882 г. (СБ*, ДТ*); доколкото българската титла на върховния кан е споменавана в хроникалните сведения (унгарски и др.) относими към същия период и като “Великия господар, Великия кан”, което отговаря на Кана-Сибиги* или Кана съ-бага (Кан от Бога), то вероятно българската сановническа формула от VІІ-ІХ в. следва да се реставрира във формата “Кана съ-бага и балтавара вься България” (доколкото на ст.-български, а вероятно и на др.-български, се ползва съкращението Αѓλъ-, αѓλъ- и се изписва Блъгария, а се чете България), или в по-осъвременен вид – “Кан/а от Бога и Балтавар/а на цялата (всичката) България”; вж. Балтавар*, Бал*, Балин*, Субиги*, Кан /1/*, Самодържец* и пр.;

КАН И БАЛТАВАР НА БЪЛГАРИЯ – вж. Кан и Балтавар*;

КАНА (1) – основа на думи: КАНЯ*, КАНАРА*, и участваща в сложни думи: БАЛ/КАНА*, ЗОР/КАН*, ЗАБЕР/КАН* и пр.; К.= Кан  + оконч. “-А” за м. р. (ПД*), или за членуване; срв. БалканА*, ИванА АсенА, БорисА-МихаилА и пр.;

КАНА (2) – Кан (1)*; пълен член Канът, в съвремието се използва и вместо пълната титла на българските предхристиянски царе - Кана Субиги* (Сюбиги*), букв. “върховният”, “върховният Субиги”, “върховният (поставен) от Бога”, “върховният божествен”;

КАНА (3) – съд за течности или за сухи насипни форми (жито и пр.); вероятно първоначално е била съд за възливане при жертвоприношения, използвана от Кана /2/*, който е и върховен жрец, а и от всички българи при извършване на обичайните възлияния (за значен. “небесен, божествен” в думата К. вж Кан /1/*); др.-бълг. Канāти (кан©ти), Кан©: “капя, изтичам капка по капка, закапя, започна да капя, изтичем, изливам, възливам, извеждам” (СТР*, срв. авест. hunāmi: “раждам”, hunara-: “умение, можене; дар божи”), което е свързано и с божествените ритуали и възливането при жертвените обряди; авест. kaēnā-: “(божествено) възмездие, наказание, мъст”, činvaiti: “изисква, желае, стреми се, устремява се” (от Кан-*).

Не може да се подцени и връзката между формата на съда и женската фигура, както и, в този план, възможността девойките да са извършвали ритуални действия с тези съдове - срв. Кака*, срв. авест. kainya, kaini-, kainin: “(неомъжена) девойка” (др.-инд. kana: “девойка”, kanya: “мома, девица, дъщеря”), което пък се свързва с “възниквам” – ирл.- cinim, “изгрев, изток, произхождение, начало, раждане” (лат. “ortus est”) – ирл. cinis, “пръв”, ирл. cet-, галски cintu-, които имат същото значение;

От др.-ирански влизат в перс. Канур: “главен съд (за зърно)”; Канун№: “огнище, оджак, дом, център; средоточие; извор; център, среда, фокус, епицентър; група, екип, клуб; общество”, канунІ - в сирийско-византийския календар е название на месеците ноември-декември и декември-януари, като явно се фиксира зимното слънцестоене 21-22 декември и свързаните с това празници – в традиционния Древнобългарски календар* това са 19-дневните празници от Игнажден* до Коледа* и Ивановден*; прес. канэ: “цепнатина, измъкване, изтичане, излив, жлеб, улей, улук” (ПС*, т. ІІ, с. 303);

За български произход на думата Кана свидетелства и наличието на по-късното рус.- Канна: “мярка за течност, равна на ј ведро”, като рус.- ведро: “ведро, кофа, съд; мярка = ок. 12 литра”; т.е. 1 канна = ок. 3 литра; вж. Канец*;

Видно е, че бълг. Кана, умал. Канче* и Каничка, е свърцано с названията на дървените съдове Каца*, Каче*, с металните Казан* (срв. ст.-бълг. “κΉзньць: “ковеч; медникар; ковач на медни или др. метални съдове”, κΉци˙: “коливо, варено жито, курбан, жертвоприношение”, κазнь: “накъцание, възмездие; предписание, разпореждане, заповед; жертвоприношение”, СТР*, МС*), умал. Казанче*, Котел* (κотьлъ: “котел, медник, меден съд”, СТР*), умал. Котле, Котленце и Котелче, Кандило* (κан"дило) или Кандилница*, прил. Кандилен, също Купел*, както и Кан©ти, кан©, канеши: “капя, изтичам; пълня”, Капл˙: “капка”, Капл©шт®: “капещ; капене, изтичане; пълнене, наливане” и пр.

Българският термин Кана се свързва от етимолозите с ново-гръц. καννάτα, който бил от късно-лат. cannata (РЧ*). Но както ново-гръцкият, така и късно-латинският термини са много по-нови от др.-бълг. Канъти, Каноти, Канеши, Кано, Канъ: “капя, закапя, започвам да капя, тека, изтичам, излизам, изливам, наливам, пълня” (МС*, СТР*), което е всъщност по-старо древно-българско понятие, фиксирано в авеста* (ХV в. пр. Хр., базирана на по-древна терминология). При това ново-гърците са в мнозинството си ромеизирано-елинизирани славяни (вж. Грък*), които изпитват сериозно въздействие, включително в езиковата сфера, от българските славяни (вж. Славяни*, Склавини*) и пряко от българите (вж. Закон* и др.). Същевременно заселването на големи групи българи в Италия е фиксирано исторически още от началото на VІ в. – 530 г. (само през VІІ в. – около 635 и 665 г., в Италия се установяват две групи от поне 65-70 000 българи, ако това не е само броят на мъжете, вж. Алцек*), като те оказват сериозно въздействие върху езиковата среда, което е отбелязано от съвременните италиански автори още през средновековието – пишат, че българите “развали латинския език”; и това настаняване на българи в Италия, заедно със свои висши аристократи (писмо на Папа Св. Николай І /858-867/), е дотолкова значително, че италианските историци от ХХ в. (1930 г. Д`Амико) смятат 10 % от италианците за хора, имащи български корени, а вероятно всъщност не по-малко от 15 % италианци са от български произход; вж. Канал, Канела*, Канец*;

КАНА (4) – град Кана Галилейска, др.-бълг. и ст.-бълг. кана галилеиска, кана галилеиская, кана галилея, кана галилэя: “Кана, град в областта Галилея, на север от Назарет” (СТР*); градът днес не е идентифициран със сигурност; епитета Галилейски е от др.-бълг. ăалилея: “Галилея, област в северна Палестина, между планината Ливан на север и долината Ездрелон (Израел) на юг” (СТР*); за древните и средновековните българи било напълно ясно, че град Кана е главният град в Галилея, от др.-бълг. Кан*: “върховен”;

КАНА-БАТЪР – владетел на Котрагите* (?-40 г. от н.е.) вж. Камар-Таркан*, Камар*; вж. Батър*; вж. Котраги*;

КАНА-ЖУПАН – титлата на Българския кан Аспарух* (668-699) в надпис от златен съд от съкровището при Наги-Сент-Миклош, изработен през 693-694 г.; вж. Кан*, Жупан*, Алем-Дилом*, Аспарух*;

КАНА-СУБИГИКана Субуги, Κανα συβιγι (срв. ВГ*) или Κάνα συβυγι, всъщност др.-бълг. фонет. им. п. Кана Съ-бвги (как иначе да запишеш с елински или латино-елински букви спицифичните български звукове и букви от др.-българската азбука Книга*, ст.-бълг. Кънигъ); базовата форма е Кана Събега; това е титлата на върховния български владетел, спомената в унгарските хроники като “Великия кан”; буквалното значение на израза и сановническа формула Кана-събега е Кан/а от Бога и в т.с. следва да се записва вероятно като Кана съ-Бога. Българският владетел бил почитан като върховен властелин (цар*) и от всички Саклани*. Те били ирано-езични племена, 14 на брой (според Римската пътна карта от ІІ в.), живеещи в началото на новата ера в Източна Европа и то като васални на България (terra Bulgaria), според нормите на античната традиция, действащи в Асирия, Мидия и Древна Персия (VІІ-ІV в. пр. Хр.) и елинистичните империи в Западна Азия от ІV-ІІІ в. пр. Хр. до І век от н.е.;

Има някои тези и твърдения в българската исторография, които се базират на ранни и неточни руско-славянистични представи и непълни проучвания върху титлата Кан* ~ Каназ*, и епитета Субиги*, като те се представят за пълноценни научни тези в засега доста често съмнителните статии в българската “Уикипедия“. Например:

“Според някои български изследователи след приемането на християнството и утвърждаването на славянската азбука в България великия хан (канасубиги) Борис става княз. Според Димитър Съсълов (1893-1973) титлата княз произлиза от канас във владетелска титла канасубиги. Морфологично, думите ΚΑΝΑΣ (гръцка азбука) и КНЗЗЪ (кирилица) са практически идентични. По този начин, титлата ΚΑΝΑΣΥΒΗΓΥ може да се преведе като "Велик княз". Впоследствие титлата "княз" е била приета и от другите славянски държави. В по-късни преводи от гръцки на български език титлата на Крум - канасубиги е превеждана като княз. (Укпед.);

А също и в друга статя за Кан и Канасубиги*:

Кан е предполагаема владетелска титла, която се използва от някои българските историци, за титла на прабългарските владетели до началото на IX век, поради липсата на достатъчно сведения в историческите извори от този период.

В научни трудове и популярни публикации историците от края на XX и началото на XXI век започва да се използва формата кан [2], наместо хан [3] Самото наименование на титлата "хан" произлизаща от Централна Азия е разпространено най-вече сред монголите* и тюрките*. В другите езици тази титла е възприемана като една и не се разделя на две отделни титли, какъвто опит се прави в България.

image

Надпис на канасубиги Омуртаг. Думата „канас(у)биги“ може да се разчете на първия ред.

В паметни надписи през първата половина на IX в. българският владетел Омуртаг* (814-831), а след него и синът му Маламир* (831-836), използват титлата KANAΣYBIΓI (известни са KANAΣYBHΓH и още няколко начина за изписване), в превод – „кана ювиги”, „канас юбиги” и др.[1][5]:(надписи 59 и 60)[6] В български текстове от по-късното Средновековие няколко ранни български владетели (Кардам*Крум*) са наричани с титлата княз.[7] ;

Според историците акад. Владимир Георгиев [8]., проф. Веселин Бешевлиев, ст.н.с. Божидар Димитров[9], проф. д-р Георги Бакалов [10][11] „кан“ е правилната форма на титлата.

В надпис върху надгробна ара, намерен край с. Маломирово, Ямболско, описващ войната на Крум* с Византия*, е използвана титлата ΑΡΧΟΗ ΥΒΗΓΗ за обозначаване на българския владетел. Ясно се очертава гръцката титла архонт пред българската убиги[12][5]:(надписи I.c. и III.)

В Именник на българските канове* князe се назовават владетелите на Стара Велика България*, а от владетелите на Дунавска България само до имената на Аспарух* и Вихтун има поставена титла, която отново е „княз“. Владетелите на Стара Велика България Органа и Кубрат имат византийската титла патриций, докато заради оказаната помощ от страна на Тервел, византийският василевс му дава титла кесар*. [5]:(надпис 81)

След приемането на християнството и утвърждаването на славянската азбука в България, канасубиги Борис I* става МНХАНЛЪ ВЕЛНКІН KNZZЪ БОЛГАРСКІН (Михаил, великий княз болгарский).

Според Димитър Съсълов титлата KNZZЪ произлиза от ΚΑΝΑΣ във владетелска титла ΚΑΝΑΣΥΒΗΓΥ. Морфологично, думите ΚΑΝΑΣ (гръцка азбука) и KNZZЪ (кирилица) са практически идентични. [13] По този начин, титлата ΚΑΝΑΣΥΒΗΓΥ (канасубиги) може да се преведе като „велик княз“, „велик кан (хан)“.

Кан е изписано на петте мраморни ковчежета, които са положени в големи мраморни саркофази в Гробницата на българските владетели в църквата Св. Четиридесет мъченици във Велико Търново.“ (Укипед.);

Вижда се началото на на все още плахата тенденция (в перода към 1997-2014 г., когато са писани тези две статии в Уикипедия) за завръщане на българската историческа наука към истинскте др.-български термини и отхвърляне на руската историографска терминология и псевдо-научност, наложени тотално в България след 1944 година. Но все още, както ясно се наблюдава, е застъпена както тезата за тюркския произход на древно-българите, така и тезата за “славянската“ прнадлежност и произход на българите, като и двете са базови за допотопната и антинаучна руска демагогска агресивно-завоевателна доктрина Панславизъм*, която Россия разпространява и налага в Европа откъм 1820-1822 г. насетне – след края на Наполеоновата власт.

Същевременно в цитираните тук статии, освен панславистките лъже-твърдения (вж. Панславизъм*), се натрапва и факта, че те са пълни с твърде много други детайлни и фактологични неточности и заблуди, които са характерни за българската историография в целия половин вековен период след 9 септември 1944 г., когато историческата ни наука е не само затворена в ковчега на кремълско-комунистическата демагогия, но тя също е и напълно изолирана от Европейската и Световната историческа наука и не-идеологизираната историография, от появилите се след разрушителната Втората световна война (1939-1945) нови проучвания и открития, както и от навлизането на нови науки и най-модерни технологии в изследването и дешифрирането на стари документи и на други артефакти, в археологията, консервацията, реставрацията и прочее; вж. Субиги*;

КАНА-ТАРКАН – висша титла в държавната йерархия на България. Заедно със сана Таркан-табор*, тя е употребена за едно и също леце, което е основание двете звания да се приемат за равнозначни (но трябва да се разграничава от Олгу-таркан*, с определително др.-бълг. Олгу*: “Велик”). Велможата, който носи тези титли, е участник в българската делегация на Вселенския събор от 869-870 г. (Осми вселенски събор) в Константинопол, на който се решава назависимостта на Българската христова църква, и в документите е посочен с християнското име Илия (КК*) и с българското Илвац или Илвас (ИЗ*), а може би с познатото от други документи Ивац*. По политически причини българската делегация се представя първоначално с българските си имена, въпреки че всички делегати са покръстени още през 863-864 г. и имат християнски имена. Името Илвац/Илвас може да е неправилно записаното от елино или латино говорящите писари на Събора българско име Ивац*, но съществува и формата Илица* (КК*). При това положение коренът вер. е Или- ~ Ала* (вж. Алусиан*), а не Ава* ~ Ива- (вж. Авитохол*, Иван*).

Титлата Кана-таркан говори, че носителя й е заместник на Кана-Субиги* по линия на тарканския институт, т.е. той е най-висшия Таркан* в България. Титлата Таркан-табор* напълно отговаря на Кана-таркан, доколкото Табор* означава военен и граждански тил на армията и държавата, тила на Черна България* (или Кара-Булгар*: “Западна България”), като вер. в тесни граници понятието следва да се сведе до тила на столичния район и на всяка резиденция, в която е отседнал в даден момент Кана-Субиги*. Напълно е възможно този наместник на върховния владетел пряко да е отговарял и за трите отделни линии - общодържавната, на крепостния район Черна България* и на действащата резиденция на Кана Субиги*. В т.с. двете формално различни титли всъщност означават една и съща висша длъжност; вж. Владимир І*, Ивац* и пр.;

 

КАРА-УЛАГКара-Булгар*, Улаг-Булгар*; Западна България, страната на Кара-българите* или т.н. Дунавска България, за разлика от Ак-Булгар* - Източна България или Волжка България*;

КАРА-ЧАЙ (1) – “Запад-река”, река Кубан* и областта Карачай* край река Кубан*, в края на която е град Фанагория* или в.-бълг. Ас-Банджа* (рус. Карачаевская область, заедно с Краснодарский край, Кабардино-Балкария и др.); стара българска област, част от Кавказкия регион България, в.-бълг. Бурджан*: “България” (Западен Кавказ, на север от Грузия); първоначално Кара-Чай е населена с етнически българи след 140 и преди 114 г. пр. Хр., когато е създадена Кара-Булгар*: “Западна България” от преселилите се в Европа от Партия* и Бактриа* кара-българи* (вж. Древните българи*, Стара Велика България*). Феодът Кара-Чай влиза като федерална (федерат*) област в Хазария* (673-969) през 673 г. и като автономна област през 690 година. Заради опитът на Хазарския хакан Ай-бат* (690-698) да я подчини всецяло през 698 г., избухва война между България и Хазария, в края на която умира Аспарух* (668 – януари 699) и се възкачва Тервел* (699-720). През войната от края на ноември или декември 698 г. до януари 699 г., столицата на Хазария е превзета и “обърната с главата надолу” от българските войски, на Хазарския трон е поставен удобния за българите Кук-Куян (699-745), а Ай-бат е убит (вж. Възнесенка*). Най-късно през 715 г. Тервел* (699-720) отново приобщава напълно областта Кара-Чай към България, а нейния владетел Крумесий І* (699-727) или Сулаби* (ДТ*), внук на Бат Боян* (665-690), първоначално е въздигнат за съвладетел, който през 720 г. става Български върховен кан (720-727). По-нататъшната съдба на областта е свързана с Българо-Хазарските отношения (до 969 г.) и с Българо-Византийските отношения, но тя и градовете й са определяни в историческите източници като “български”. След нахлуването на татарите през 1237-39 г. вероятно остава под техен контрол, но пък Татарския архонт Ногай (1270-1299) е женен за дъщерята на Волжко-Българския кан, която ражда сина му Чака* (?-1300), а Българските царе са в съюзни отношения с татарите-езичници. През втората пол. на ХVІІІ век (1774-1864 г.) Кара-Чай е подчинена на Русия (вж. карта: 1683-1924 г., ottoman_shepherd). На 12 януари 1922 г. от Руско-съветската власт е образувана Карачаево-Черкаската Автономна Област (АО) в Ставрополския край (80,6 хил. кмІ), която на 26 април 1926 г. е разделена на Карачаевска АО и на Черкаска АО (30 април 1926). През 1943 г. Карачаевската АО е закрита (ГЕ*) от Сталин (1919-1953). През 1957 г. е създадена обединената Карачаево-Черкаска АО, разположена на северния склон на Голям Кавказ – покрай горната част на р. Кубан*, с площ 14,1 хил. кмІ, население 377 хиляди (1982 г.), карачаевци, черкаси (черкези), абазини, ногайци (кара-калпакци*) и др. Главен областен град Черкаск, но съществува и град Карачаевск* – до 1944 г. наричан Микоян-Шахар, до 1957 г. – Клухори, разположен на р. Кубан* и на Военно-Сухумския път (рус. “на Военно-Сухумской дороге”, ГЕ*); вж. Възнесенка*, Волжка България*, Стара Велика България*; вж. Чая*, Чайка*, Чай* и пр.;

КАРА-ЧАЙ (2) – Запад-река, днес река Кура*, която извира на запад и тече от запад на изток – направо към изгрев-слънце – от горното и средното си течение чак до устието си в Каспийско море*. Река К. и нейната долина са свързани с Осетинците* (Осетия), с Албания (Кавказка Албания) и с др.-българите или Кара-българите*, след като те се установяват в Европа (на север от билото на Кавказ или в т.н. Северен Кавказ) към началото на периода 140-114 г. пр. Хр. или малко преди това (вж. Вунд*). Поречието на реката попада спорадично и за различни по време периоди под властта на Асиро-Вавилон, на Древна Персия (559-330), на Партия* или Партското царство* (250 пр. Хр. – 224 г. от н.е.), на Сасанидска Персия (224-651) и на ислямизираните арабо-персийски владетели след 651 г. сл. Хр. (30-та г. по Хиджра). Има сведения, че български отряди, които били наемани на служба от Сасанидска Персия (224-651/661) и от нейните ислямски наследници и стояли на гарнизон в района на река К., или български общности, които били заселвани временно в „персийските“ територии по долината на реката, получавали след завръщането си в пределите на България нарицателното Кара-чайци* (ДТ*); вж. Кара-чай /1/*;

КАРА-ЧАЙЦИ – българите в района на реката Кара-чай (1, 2)*;

КАРАДАРЯ (1) – Кара-Даря: “Запад река”, ляв, западна съставна на р. Сърдаря*, в Кригзстан и Узбекистан; държ. 180 км, ср. поток ок. 120 мі/сек (ГЕ*, 1983 г.); образувана от сливането на реките Кара-кульджа и Тар, течащи от Ферганския и Алайския хребети; вж. Карадаря /2/*;

КАРАДАРЯ (2) – Кара-Даря: “Запад река” (срв. бълг. Кара-дере); при Самарканд – древния Кан* (БПХ*), който е известен с това име към V в. от н.е. (през 419 г. Кан е една от столиците на Кушанскя шахи Кидара, БПХ*). Източно-югоизточно от Самарканд река Заравшан* се разделя на два потока, дълги ок. 120 и повече км, западният е Кара-даря, а източния е Ак-даря: “Изток-река” (ГЕ*, 1983 г.), като в полосата между двата ръкава остава самия град;

КАРАДЖЕЙКАКарачейка; срв. в.-бълг. Кара джея: 1. арбалет”, 2. “един от видовете метателна машина” (ДТ*, с. 365); срв. н.-бълг. Джаджа: “чарк*, механизъм, устройство“; от КАРАМ* през КАРАЧ*: “който кара, което кара”; задвижващ механизъм, привеждан в действие от воден поток, използван при мелници, ковачници (самокови*), тепавици и пр.; според Станислав Солски – полски пратеник в Турция (1654-1660), описаната в неговата книга “Архитект полски” (Краков, 1680) Караджейка, е “български вид”, ”без зъбни предавки” и непознат другаде в Европа;




Гласувай:
2



1. dobrodan - Някога титлата явно е била "канар", а
05.04.2020 21:42
след разпространението на огузкия език е станала "каназ". Текин/тегин/джакън е принц в тюркските езици (канартекин). После каназът става княз :).
Градът Хорисдан/Батавил е Путивль :), Балтавар си е Полтава. Остатък от "канартекин" е името на днешния Артек (великият пионерски лагер) :).
цитирай
2. dichodichev1 - История на Българите за dobrodan
07.04.2020 17:24
dobrodan. БАТАВИЛ е Путивль, бълг. Путивъл, а Балтавар си е Полтава (има катрти още от 13-ти век и пр.). Но Хорисдан е труден за идентифициране - той е Путивъл, Любеч, а вероятно и трети град.
Огузкият е определено тюркски език (Огузи, Узи и пр). Тюркската теория за произхода на Древните българи* (от 6-то хилядолетие пр. Хр. насетне) е определено Московска догматична теория от 18-19-ти век сл. Христа. Българите (освен Волжките българи СЛЕД 895-та година, сватбата на Алмъш /895-925/ - за Огузка принцеса), не се срещат с Турците (Османците; Селджуките са от 12-13-ти век в М. Азия) до 14-ти век спед Христа. Факт е, че безписмените тюрки и турци са заели думи от писмения български език (и др.-иранския), а не обратното (примери много!). Една от тея думи е др.-бълг. Тикин, която навлиза в тюркските езици. Срв. бълг. Тикам, Стигам, Настигам и пр.; Маджарите (Северите, рус. Северянэ, Мишари) също са тюрки, но те са във Волжка България (на изток от Днепър и Донец)...
цитирай
3. dobrodan - Ето малко инфо:
08.04.2020 19:01
Мумин лично построил крепостите Бартабад (Казан), Алабуга (Елабуга), Урустау или Мангитау (Ростов), Балтавар или Баглуш (Полтава), Яучи или Сюкарай (Воин), Субан или Люмбеч (Любеч), Кудей (съвременният Рязан), Булгар ал-Харидж или Бургал (Новгород Велики)... Полтава и Путивл не са били дотогава градове, а нещо като основни места за стануване. Доколко тюрките са били безписмени - имам малко по-различно схващане по въпроса, не става дума за тяхна собствена азбука :).
Девети век...
Нищо не пречи отчасти! догматичната теория да се окаже и вярна. Моето становище е, че тюрките като племена произлизат от нас и Китай плюс Монголия. Селджук се отделя от Волжка България и прави султанат. Осман също има българско потекло :). Това спокойно обяснява наличието на много думи, близки и производни и в двете езикови семейства. Евразия :)...
цитирай
4. shtaparov - Колкото е "кан", тол...
09.04.2020 07:14
Колкото е "кан",толкова е също кана и кум,така че е крайно време да се поправиш!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: dichodichev1
Категория: История
Прочетен: 194620
Постинги: 266
Коментари: 337
Гласове: 113
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031